Какво е расизмът? Популярната представа е, че това е дискриминацията спрямо някой с различен цвят на кожата от твоя. Традиционният расизъм от началото на XX век се опитва да докаже, че биологично съществуват различни раси, както и етническото превъзходство на един етнос за сметка на друг.
По-ранният расизъм всъщност е бил в основата си начин да се дефинира социалното неравенство. Интелектуалците и елитите още през XIX век не са били толкова повлияни от цвета на кожата. Расовото делене е следвало да обясни разликите в третирането на отделни народи, но към тези расиализирани групи е спадала и работническата класа, също възприемана от тогавашните елитите като „племе от друго семе“.
Модерните разделителни линии спрямо цвета на кожата се появяват едва след като новите империализми интегрират работническата класа в демократичния процес на държавите. Това и още много разказва академичният автор Кенан Малик в книгата си „Не толкова черно-бяло“ („Not so Black and White“).
Днес, традиционният расизъм не се толерира почти никъде, но чрез политиките на идентичността („identity politics“) и фокусът им върху културата, се завръщат по-ранните представи за раса, обвързващи нечие съществуване и идентичност като определящи моралното и социалното му място в света. Модерният расизъм е културен, защото той не отрича стойността на етнически групи, нито ги принизява директно като по-нисши. Той определя културата им като различна и, по този начин, несъвместима. Така фокусът се измества основно върху ролята на имигрантите, или например на ромите, или на мюсюлманите, ако вземем гледната точка на един бял европоцентризъм.
Политиките на идентичността се възприемат от мнозина като свързани с лявото, с борбите за признаване на различни, маргинализирани групи.
След Втората Световна война, те постепенно заменят универсалните визии зад световни, радикални движения като антиколониалните и движенията за избирателни права на жените. В този период, универсализмът губи своя апел, а класовият анализ бива заменен от културата като основна критическа призма за разбирането на социалните различия. Последвалото популяризиране на политиките на идентичността от лявото отваря вратата и за реакционното дясно да създаде свой наратив, пресъздавайки расизма като бели политики на идентичност.
Интелектуалният обрат тръгва от френската, крайнодясна група „Новото Дясно“ („Nouvelle Droite“). Техният идеолог, Ален дьо Беноа, заявява, че „истинското богатство на света се състои преди всичко в разнообразието на неговите култури и народи, чиито различия са много често несъвместими“. Той твърди, че всеки е наследник на определена общност и индивидът не избира своите ценности, а по-скоро ги „открива“ – „за да разбера кой съм, първо трябва да знам къде съм“, казва Беноа.
Макар този „етноплурализъм“ да не говори на езика на биологичния расизъм, той ефективно фиксира културите на специфични географски точки и твърди, че за да бъде някой част от една култура, е нужно да е директен наследник на оригиналното население. Постепенно, тази реторика се влива в наративите на по-умерените консерватори и „пост-либерали“, където присъства и до днес.
Целта е да бъдат отчуждени имигрантите, които не можели да бъдат напълно асимилирани и затова не им се полагали в никой момент равни права като граждани. В резултат на тази идеология се появява стигмата „второ/трето/четвърто поколение имигрант“, популярно в някои европейски страни, където децата и внуците практически наследяват имигрантския статут на родителя, дори да са израснали в местната култура.
Съвременният лайтмотив на този идентитаризъм е конспиративната теория за „Голямата подмяна“ („The Great Replacement“).
Накратко, тя твърди, че не-европейците са колонизатори, получаващи помощ от „елитите“, които целят да създадат по-лесно управляеми населения и извършват „геноцид чрез подмяна“. Така например активистите, които изразяват солидарност с бежанци, са заклеймявани също като предатели и „безродни“. Имигрантите от по-бедни страни пък са считани за по-лесно управляеми, заради диктаторските режими в много от страните, от които бягат – диктатури-протекторати на една или друга, предимно бяла, богата страна.
Някои от привържениците на теорията за подмяната говорят и за „войната на люлката“, олицетворена в ниската раждаемост сред белите и високата такава сред „другите“.
У нас подобни наративи се използват от десетилетия срещу расиализираното ромско население, с цел да се окаже натиск върху институциите да продължават сегрегацията и структурната дискриминация срещу тях. Културният расизъм срещу ромите се случва най-явно чрез манипулативни публикации в медиите, които да мобилизират общественото възмущение и да затвърдят представите, че ние не сме един народ и, следователно, не заслужаваме еднакво отношение.
Т.нар. „прогресивно крило“ също използва расистката реторика на културните различия и вторичните стереотипи, както виждаме от изказването на бившия премиер Кирил Петков, от 2022 г. по отношение на приема на украински бежанци у нас: „Това не са бежанците, с които сме свикнали… Това са европейци, интелигентни, образовани хора, част от тях са програмисти… Това не е обичайната бежанска вълна от хора с неясно минало. Никоя от европейските страни не се притеснява от тях“.
Макар всичко да започва с интелектуални аргументи, които уж биват употребявани в защита на човечността и нейното разнообразие, целта на цялата крайнодясна еквилибристика е да реабилитира един расистки, социален ред, поставяйки отново бялата раса начело, издигната на един „по-хуманен“ пиедестал.
Парадоксът е, че много от пропагандаторите на етноплурализма, белите/европейските политики на идентичност и т.н., са противници на политиките на идентичност като цяло, обвинявайки ги в атомизация на обществото в групи с различни интереси.
Гледайки през призмата на културата и говорейки за строго определени общности, ние наистина сме способни да открием съществуващи неравенства. Заключването ни в подобни културни кутии обаче неизбежно създава противопоставящи се политически интереси, както и размиването на по-генералните етични въпроси пред човечеството.
Днес, етно-национализмът е във възход навсякъде, възползвайки се от социалния вакуум, създаден от неолибералния индивидуализъм. Възраждат се тоталитарните носталгии за затворени, „чисти“ и еднородни общества, с обещанието за местна независимост от глобалния, световен ред.
Кризата ни кара да избираме между тотална олигархия и фашизъм, а за да предотвратим което и да е от двете, трябва да преоткрием връзките на солидарност помежду си отвъд тесните идентичности и да направим така че никой да не остава изоставен в настоящата криза!
Вижте още:
