Не звучи толкова мелодично, колкото би стояло същото silence-violence сравнение на английски, но какво да се прави. За сметка на това ми се струва вярно.
Съвременните отношения между хората са прекомерно комплицирани от нас самите и от опитите ни за търсене на съвършенство. Замислете се колко от хората около себе си можете да окачествите в една дума и да обясните какви са ви кратко и ясно (за мен лично май са само майка ми и баща ми). Колко много неща се имат предвид, когато кажеш, че някой ти е приятел – обикновено зад това стои някоя срамна история, или странна история, или незавършена история, или тъжна история, или неизкомуникирана правилно, изгубена в превода история, с много повече неказани неща, отколкото казани. Предпочитам да определям хората като близки, вместо като приятели, любовници, гаджета, братовчеди, врагове, колеги, недай си боже пък най-добри приятели, любови на живота и други подобни хиперболи – „близък“ е винаги вярно, не можеш да излъжеш сърцето си за близостта, не можеш да я симулираш, не можеш да я предефинираш, не можеш да я спреш да бъде такава. Релативно е всичко останало в опаковката ѝ за пред света.
Да си близък с някого не означава, че не виждаш неговите и своите грешки и недостатъци. Не означава, че си полезен за човека с близостта си. Не означава, че отношенията ви са градивни. Не означава, че се развиват по най-хубавия начин, по който са можели. Не означава и че понякога не искаш да плеснеш на този човек два шамара зад врата, нито че не е заслужено, нито че ти не заслужаваш същото, нито че някой от двама ви ще го направи. Не означава непременно и че си говорите и общувате помежду си.
Всъщност мълчанието е оръжието, уредът за мъчения, който интелектуалният човек използва, когато усеща комуникационно безсилие или когато съзнателно иска да тормози и накаже своите близки – по същия начин, по който първичният и неумеещ да контролира своите импулси използва шамара или вербалната агресия. Понеже хората, които се самоласкаем да се смятаме за умни, обикновено сме твърде изгубени по криволичещите завои из главите си. Мълчанието е насилие над самото общуване, над доверието в рамките му – мълчанието го наранява, понякога фатално, понякога смъртоносно.
Такива методи за измъчване са дългите седмици на демонстративно спане гръб в гръб между влюбени. Такъв е случаят, когато изчезнеш от приятел за месеци наред, без никакво разумно обяснение, и не се върнеш никога, или пък се появиш обратно на бял кон, все едно нищо не се е случило – и до днес не знам кое е по-лошо от двете. Така е и когато премълчаваш някаква неудобна истина и очакваш човекът сам да се досети между редовете, защото не можеш да понесеш последиците от това да му кажеш нещо в очите. Така е, когато си премълчаваш чувства, извинения, обиди и си ги трупаш за момента, когато ще замълчиш завинаги за този свой близък. Или показно отбягваш даден човек, защото в ситуация не е постъпил, както ти си искал. Или от чист инат чакаш другият да говори, но само не и ти.
Забелязала съм, че за казаните неща съжаляваме по-малко и по-рядко, отколкото за премълчаните. И че често, след време, се опитваме да споделим нещата, за които сме мълчали с години – обикновено твърде късно и вече безсмислено до степен на безнадеждност. Понякога обаче, ако си мълчал твърде дълго, пропастта между говора и тишината става невъзможна за прескачане.
Вижте още:
Има ли такова животно като „само приятели“?
