Аз съм жена на 30 години и половина и все още не съм изпитала на собствения си, хм, гръб чудото на раждането. Не считам за нужно да изтъквам „причини“ за това. Няма причини. Просто не се е случило.
Преди да навляза в детеродна възраст, не съм се замисляла сериозно по въпроса, знаех, че всички хора са родени, че тая работа боли и че поради биологичната ми принадлежност към женския пол може би някой ден ще ми се наложи да го изпитам, но перспективата не ме изпълваше със страх.
След като навърших 28 обаче, някой сякаш наду невидима свирка за старт на състезание по раждане и приятелките ми започнаха да се надпреварват усилено. Разговорите се изместиха от партита, мъже и тук-там култура, към марки помпи за сополи, захранване с пюре от броколи и забавни случки, в които неизбежно има намесена кърма. Състезателният дух стана осезаем: една приятелка точно почувства доволство, че е забременяла и друга я затапи с новина за втора бременност. Трета точно се похвали, че бебето й вече тича, когато четвърта я навря в миша дупка с обявлението, че нейното пък вече може да казва: „Шепа шипки в шапка сбрах, шипки с шипчета по тях“.
Всичко това е чудесно и нормално. Докато не дойде ред на неизбежния разказ след всяко раждане: а именно този за самото раждане. Заради претенциите, че съм добра приятелка, се старая да изслушвам всички тревоги и радости около бременността, да чупя питка на погачи за 40 дни, да се вълнувам към какво ще посегне бебчето на прощапулника си и да изпитвам мощна емпатия, когато детето страда от пореден ентеровирус. Едно нещо обаче не искам да слушам: как точно сте родили.
Страшните приказки за болезнени клизми, крещене: „Мамооооо, умирам!“ по време на контракции, припаднали мъже, зашити без упойка вагини, торби с пясък, които затискат още надутия корем след раждане, акушерки с лица и гласове на харпии и лекари, на чиито фон екранният доктор Хаус изглежда хрисим като новороден серафим, са способни жестоко да демотивират всяка нераждала жена. Тук-там се среща по някоя разумна майка, която казва на все още бездетните, че раждането е индивидуално и че болка има, но се забравя много бързо и като цяло не е толкова страшно. Но повечето майки разказват за перипетиите по време на раждането си с равни дози гордост и ужас от преживяното, твърде успешно предавайки емоцията на слушателите си. И като казвам твърде успешно, имам предвид, че откакто останах в топ 3 нераждали момичета в една женска компания, сънувам кошмари с раждане поне 2 пъти месечно.
Кошмарът е стереотипен. Сиреч – повтарящ се. Аз съм гола, боса и силно бременна в ярко осветена, бяла стая, в която няма прозорци, нито врати. Няма да ме пуснат докато не родя, а мен ужасно ме е страх и никак не ми се ражда. Точно преди сънят ми да се изпълни с червена болка от въображаемите контракции, се събуждам с тремор и вадички пот.
Ще кажете, че не съм готова да изпитам святото тайнство на раждането. Или че съм шубе. Или твърде сугестивна. Може и така да е, но разказите за раждане със сигурност не помагат нито на добрия разговор, нито на демографската криза.
Живот и здраве, някой ден ще разбера сама какъв точно е интензитета на болката по време на контракции, как мирише мекониума и какъв цвят има плацентата. Дотогава, бих предпочела детайлите да си останат тайнство.
