Продължение от 1 част
Разказах ви накратко за моя първи неуспешен опит да къмпингуваме с моя син.
Дойде време за втори тест.
Търсих, проучвах, питах и накрая дефинирах това, което ми трябва. Поляна, но с висока ограда и рецепция, по възможност и с охрана. Има такова нещо и то на час път от София. Струва си да се пробва дори само за една нощ.
Междувременно търпението на Калоян се е изчерпало съвсем и иска да останем за две нощи. Отговарям уклончиво, но той иска твърд отговор. Явно ще се наложи да скочим направо в дълбокото. Миналия път се обърка всичко, което можеше да се обърка, този път нищо не може да ни изненада. Нали сме за една вечер? Две, поправя ме веднага синът ми и аз вече не тая надежди за скорошно прибиране.
Все пак имам един много силен съюзник – скуката. Калоян никак не обича да скучае и като нищо още утре ще му писне и ще разбере, че и двамата не сме къмпингари.
Развлеченията, които приготвям, са само три: “Не се сърди човече”, топка и таблет.
Ден първи.
Пристигнахме и започнахме да оглеждаме за подходящо място за бивак. Там, където ни харесваше най-много, имаше паркирана каравана. Решихме, че ще търсим сянката на някое дърво. Не ми хрумна, че там където е сянка в дванайсет на обяд може да е
страшно горещо час по-късно! Явно ми трябва палатка на колела или мобилно дърво.
Както и да е, докато разпъвахме палатката сянката избяга и се сдобихме с чудесен слънчев бивак. Нищо не можеше да ме накара да разглобявам и местя палатка отново. Земята беше суха и колчетата, с които се закрепя, се огъваха в ръцете ми като да бяха направени от пластелин.
В началото ни обзе еуфория. Наредихме всичко и пробвахме палатката, която се беше превърнала в оранжерия или по-скоро в пещ.
Останалата част от деня обикаляхме наоколо и поиграхме “Не се сърди човече”. Вечерта с много ентусиазъм направихме вечеря и подредихме фенерите така, че да осветяват целия бивак. Разбира се, като опитни сървайвъри оставихме и два малки фенера вътре в палатката. Прибрахме остатъците от вечерята и си легнахме.
Нищо не се случи освен един малък инцидент.
През нощта по някое време ми потрябва нещо от колата. Измъкнах се тихо, не бях включил алармата, за да не будя всички през нощта. На прибиране в палатката нещо ме хвана за крака и аз паднах май върху едно сгъваемо столче. Добре, че не паднах върху палатката. Цял ден повтарях на Калоян да не минава толкова близо до въжетата, че ще
се спъне, но сега…
Ден втори.
Седем часа сутринта, а синът ми вече е буден. Спал е отлично и непробудно, иска да ставаме. Измъкваме се.
Веднага ми стана ясно, че имаме нужда от три неща: закуска, кафе, кинезитерапевт. Само, че в обратен ред. Чувствам се като пребит с метална тръба. От твърдата земя ли от ретроградния Марс ли, не знам.
Раздвижих се някак и приготвих закуска. Пет минути след като закуси, Калоян ме пита – днес какво ще правим?
Доскуча му очевидно, а аз почти се зарадвах. Обяснявам, че тук на поляната няма какво да правим, освен да играем футбол ако се оправи гърбът ми, таблет или “Не се сърди човече”. С две думи днес ще скучаем, а утре се прибираме.
Не стана обаче точно така. След две игри на “Не се сърди човече”, синът ми се разсърди и ме обвини, че мамя. Той винаги побеждава майка си, а от мен винаги губи. Има нещо съмнително явно.
Дожаля ми и за да не е денят пълна скука, му предложих да се разходим. Наблизо имало водопад. Стигало се за около тридесет минути. Само толкова прочетох и тръгнахме.
Добре, но то не били тридесет минути лека разходка, а стръмни стълби. Качихме се някак си до горе, съзерцавахме водопада три минути и после обратно тридесет минути надолу. Вече имах и мускулна треска, а денят предстоеше. Прибрахме се обратно в бивака, който се състоеше от палатка, два стола, масичка, хамак и две малки счупени столчета, оказали се през нощта на грешното място.
Отпочинахме си и се заех да приготвям обяда. Докато траеше всичко това, сянката “избяга”, а с нея и шанса да си почина в палатката. Нищо, имаме и хамак, между другото много ценно нещо.
В ранния следобед в Калоян се събуди скрития Робинзон. Започна да обикаля наоколо, да събира клечки, да говори с котките от къмпинга и да тича между дърветата на зиг – заг. Изведнъж, просто така, от чистия въздух ли, от друго ли, легна в хамака и заспа. Ей така на открито под дърветата. Снимах го, защото просто не беше за вярване, той никога не спи на обяд. Дори в детската градина не спеше.
Започна да се смрачава. Една нощ и на сутринта разваляме бивака и се прибираме. Ще издържа, само дано спя по-добре. Чувал съм, че се свиква, дано и аз да се събудя свикнал. Вечеряхме, гледахме съзвездието Големия черпак или Голямата мечка и си легнахме рано.
Ден трети.
На сутринта аз се събуждам пръв. Ами… не бях свикнал. Чувствам се така сякаш ме е прегазил влак, каращ метални тръби. Правя закуска и кафе. Калоян е хиперактивен, тича наоколо скача, прелива от щастие. Пее нещо от рода на “Нощта блести и сияе, нощта блести и сияе…” .Оказа се, че е от някакво анимационно филмче “Малките титани”.
Изведнъж се укроти и седна да пише нещо. Оказа се, че прави списък с нещата, които иска да му се случат днес. „Да играя футбол с тати, да спя още една вечер на палатка с тати, да запаля огън с тати, да се обадя на мама…”
Обяснявам му, че не може всичко това да се случи днес. Ще се случат постепенно всички неща, но днес трябва да се ориентираме към прибиране. Някой друг път ще палим огън. Но за да не е толкова дълъг списъкът с неизпълнените желания, му предложих да се обади на майка си. Обади и се и започна да обяснява на високоговорител колко е хубаво тук, как хубаво се спи на палатка, колко е вкусно всичко.
Жена ми слуша търпеливо известно време, след това го прекъсна с въпрос, който ме доведе до саморазпад: “Защо не останете още една вечер?”
Не казах нищо, трябва да съм бил зашеметен известно време, но постепенно започнах да осъзнавам, че вместо да пътувам към къщи в този момент, трябва да се подготвя за още една нощ на открито някъде между планините Рила и Верила. Калоян великодушно ми отстъпи хамака за половин час и аз взех да се съвземам психически. Повтарях си, че вече ама наистина няма страшно. По-зле не може да се спи, нали.
Решавам да го карам ден за ден, по скоро час за час. Днес синът ми няма нужда от компанията на възрастен. Дали забеляза, че съм почти инвалид, дали подивя или просто забрави за телевизията, не знам. Игра около мен до ранния следобед, след което легна в хамака и заспа дълбоко. Снимах го пак.
Вечерта мина бързо и се приготвихме за нощувка. Последна. Три нощи на открито за един не-къмпингар са много голямо предизвикателство. Легнахме си.
Жена ми пише, а Коки гледа в дисплея. Пита ме как съм. „ОГРОМНА КАТАСТРОФА“ искам да й отговоря, но не искам да тревожа детето. Отговарям й завоалирано „ОК“, тя би трябвало да се досети. Върна ми едно усмихнато човече, явно не се досети.
Кураж ми даваше мисълта, че когато се събудя, всичко ще е минало. Оставаше ми само да събера палатката. Другите неща от бивака не ме интересуваха вече. Трябваше да направя само едно нещо. Да заспя.
Заспивайки, усетих, че се извива вятър, но не можех да мръдна повече и не ми пукаше. Калоян беше добре затворен в спалния си чувал и това ми стигаше за сега.
Час ли, повече ли беше минал не зная, но се събуждам от странен шум. Някой явно е застанал зад палатката и силно удря с пръчка на около петнадесет сантиметра от главата ми.
Излизам, но няма никой. Решавам, че съм сънувал и тъкмо да се прибирам, пак този шум и пак няма никой. Един безмилостен ластик, който държи сенника на палатката, при всеки порив на вятъра се изпъва и силно плющи по платното точно зад главата ми.
Няма да се спи.
Влязох и се хванах за телефона, докато не ми падна батерията. После взех таблета на детето. Играх Angry Birds, докато вече нито твърдата земя нито плющенето можеха да ме задържат буден.
Ден четвърти.
Събудих се в девет. Калоян беше станал преди мен. Чух “Нощта не спи и сияе…”. Значи всичко е наред. Излязох внимателно и го видях да се люлее в хамака.
Нищо не ме болеше, дори май нямах нужда от кафе. Прекарахме най-страхотната сутрин сред природата. Ритахме топка и дадохме имена на всички котки. Събрахме бивака и потеглихме към къщи.
Синът ми мълчи, настроението е минорно. Странно, но и на мен не ми се прибира.
По едно време се стреснах от въпроса му. “Тати, ние вече къмпингари ли
сме?” . Отговорът някак дойде от само себе си:
“Да Коки, ние сме къмпингари!”
Към 1 част
