Увод: Милен и Милена са гаджета от две години и половина и през цялото това време има по едни пет дни от всеки месец, в които Милена оправдава грубостта и заядливото си държание с ПМС (предменструален синдром).
В разгара на битов спор, Милен си позволява да обвини своята нежна половинка, че се преструва и че няма такова нещо като ПМС, а просто дни, в които тя е кучка. Той има неблагоразумието да нарече страховития синдром „женска измислица за оправдание на противните ви, женски качества“, след което Милена решава да го предизвика и заедно отиват при лекар, който им казва, че ако искат спорът им да бъде разрешен, може в продължение на един месец да дава на Милен хормони на хапчета, които да доближат хормоналното ниво на мъжа максимално до това на жените четири или пет дни преди да им дойде цикълът.
Леко стреснат, но решен да докаже правотата си, Милен се съгласява да пие хапчетата и да си води дневник. Първите три седмици дневникът отразява точно обичайното му ежедневие. Тук ще ви представим един ден от този тефтер, трийсет и първия след започването на особения експеримент.
„Алармата на телефона ми звъни по-силно от обичайното, заради което се събуждам с главоболие. Слънцето свети през прозореца и сякаш ми пробива клепачите с нож за кълцане на кайма, което означава, че снощи съм забравил да пусна щорите. Или пък Милена е забравила. Поглеждам към нея и забелязвам, че още спи, което някак ми се струва особено несправедливо и уж небрежно издърпвам завивката от нея, за да се събуди от студ.
Докато извършвам сутрешния си тоалет, забелязвам, че по лицето ми са избили пъпки, което не ми се е случвало от времето, когато пишех домашни по физика и се носех с катинарче. Това ме ядосва и може би заради това целият ден тръгва някак накриво. Изпивам си кафето, от което получавам сърцебиене. Боже, едва ли е от кафето, сигурно получавам инфаркт. През това време Милена влиза в кухнята сияеща и нежна и ме пита искам ли закуска. „Не искам закуска, не съм гладен, казах ти, че ми се повръща още снощи, нужно ли е да ме питаш по 100 пъти едно и също нещо“. Тя леко се шашва, но бързо се овладява и ме пита дали имам пари, понеже и двамата сме пред заплата. „Естествено, че нямам пари, откъде да имам пари. Нито ми плащат достатъчно, нито имам богати родители. И ти казах вече, че вчера трябваше да си купя малко козметика. Ако искаш принц, ходи някъде другаде“.
„Искаш ли да ти дам?“, пита ме моето момиче внимателно. „Не, не искам, не съм казал, че искам, а че нямам.“, отговарям и вече чувствам как ако не се махна бързо от нея, ще я направя на бъз и коприва. „Добре, слонче, приятна работа“. „Слонче???“, избухвам аз. „Твърдиш, че съм дебел ли?“. Вече съм на ръба на някаква криза. Дърпам кантара, стъпвам върху него и той показва 78 кг. Толкова съм от 10 години, но очевидно кантарът не е верен, защото мога да се закълна, че днес тежа поне 192. Ритвам го под дивана и си удрям малкото пръстче на крака, при което изпищявам, както не отива на 36-годишен мъж.
Оправям се бързо, но не мога да си харесам дрехи, които да облека. Искам да си сложа точно сивото сако, което обаче е за пране и това ме подлудява. Не знам кой е виновен за хаоса в гардероба и коша за пране, но който и да е искам да бъде наказан. След няколко мига на гняв и отчаяние слагам черното сако, с което не се харесвам, псувам, докато си намеря подходящи кецове и излизам бързо, за да мина през личния лекар преди работа. По пътя ме засичат около 120 тъпака, което ме изкарва извън кожата ми. При лекаря има опашка от пенсионери, които предреждам, защото съм спешен случай. Когато успявам да се промъкна в кабинета му, вече съм сигурен,че не съм добре. Не знам дали ми е топло или студено, сякаш и двете едновременно. Избива ми пот, но в същото време ме втриса. Мерят ми кръвното и ми правят кардиограма, след което лекарят казва, че всичко ми е наред. Казвам му, че нищо не разбира и ако не ми даде направление ще го докладвам в касата.
Излизам ядосан и се запътвам към работа. Пред поликлиниката обаче виждам едно котенце, което се е свило до кофата и сякаш трепери. Изведнъж това ужасно ме натъжава. Отивам да го погаля, но то изсъсква и бяга от мен и ето…просветва ми! Всички бягат от мен, защото съм противен! Усещам, че ще се разплача и бързо се вмъквам в колата, където за своя огромна изненада проливам няколко сълзи върху все по-набиращите сила пъпки.
В офиса всички ме гледат. Никога не ми е правело впечатление колко са грозни колегите всъщност. Слагам слушалки и се вторачвам в компютъра, защото нямам желание да гледам никого. Не ми се работи. Влизам във Facebook, но статусите, снимките и коментарите на хората там ме изнервят толкова свирепо, че се налага да отида на ранен обяд. Пешо от другия отдел иска да дойде с мен, не мога да повярвам колко е досаден. Говори през цялото време, а аз мълча, ям и се опитвам да потисна инстикта си да му набутам лицето в лещата и да му стъпча очилата с гадните си, неподходящи за сакото кецове.
Работният ден е дълъг, тегав, уморителен, тежък, скучен, сив…сив като мрачен ноемврийски ден…като некролог на стар кестен…Боже, поетично ми е, мисля, че отново ще се разплача. Животът ми е пълна измислица, или както казваше Атанас Далчев, „зла измислица е съществуването“, откъде пък се сетих сега за Далчев, този…велик поет. Никой не ме обича, както заслужавам.
Обаждам се на майка ми и провеждам с нея едночасов разговор. Това малко ме успокоява.
Вечерта Милена е приготвила вечеря, която изяждам с удоволствие, заедно с две допълнителни порции и обилен десерт. Обличам си пижамата, която ме стяга. По телевизията дават само тъпизми. Лягам си рано.“
Хората и ситуациите в текста, за щастие, са измислица. Но дават представа и за другата страна на нещата. Веднъж месечно.
