Наречете ме страхлива, но все още няма да пусна децата си в детска градина. Защо?
Най-вероятно първият ми аргумент, дори преди този за здравето, е, че имам избор. Работя от вкъщи, мъжът ми не ходи пълноценно на работа и като „бонус“ – съкратиха бабата.
Ако обаче не беше страхът, насаждан през последните два месеца, вероятно не бих избрала по-сложния за мен вариант децата да останат вкъщи. За всички ни е най-удобно сутрин да ги заведем и оставим в детската и да сме спокойни за тях, докато действаме по делата си. Случаят обаче не е такъв.
Сега сме в ситуация, в която детските градини се отварят, само за да могат родителите, които нямат други опции, да се върнат на работа. Но, честно казано, и аз бих „препоръчала“ на всеки, който има избор – все още да не ги пуска.
Водена съм и от дебелото подчертаване по време на брифинга в Министерски съвет сутринта на 19 май, че „опасността и пандемията не са отминали“. В този смисъл не завиждам на онези родители, които нямат друг избор и ще трябва да заведат децата в детската.
Вероятно не им олеква и от факта, че образователният министър подчерта дебело, че ходенето на градина е на тяхна отговорност.
Всъщност, той я нарече „споделена“ между родители и институции. Но когато възлагаш организацията и мерките по тези въпроси на директори и кметове и казваш на родителите, че „не препоръчваш“ да пускат децата си в детската градина, какво послание всъщност изпращаш? Това със сигурност изглежда повече като бягство от отговорност.
Всички сме наясно, че родителите са първите и основни хора, които отговарят за своите деца и едва ли е нужно някой да им го напомня. Дразнещото в случая е натрапването на усещане за едва ли не съдбоносно тежкото решение, което родителят трябва да вземе. А въпросният родител не е в ситуация да хвърля зарове и да чака да се падне „да“ или „не“. Той просто няма избор.
Но какво прави министерството? Казва на родителите, които така или иначе нямат избор, сами да преценят трябва ли да пуснат детето си в детската, въпреки че там все още не е безопасно?! И му представя това като услуга.
Тоест, подчертава се, че отварянето на градините е по молба на родителите.
Истинската отговорност обаче би била, щом е наистина опасно, или да останат затворени детските и да се понесе след това целият обществен натиск, или да се помисли за безопасна алтернатива. Или да се отворят, когато вече е наистина безопасно.
Все пак страхът, който се насаждаше, повлия на всички ни.
Твърде строгите на моменти мерки може и да бяха от полза за онези, които нямат навик да спазват ограничения, но след края на извънредното положение несигурността остана – и вирусът също.
Не видяхме и никаква последователност в отпускането на мерките. Те или са половинчати, колкото да сме „в крак“ със световните тенденции, или са така въведени, че да не бъде разсърдена още някоя група хора.
Примерите са много. На кината е позволено да работят, но със заетост на местата до 30% от капацитета. Заведенията също – но само на терасите. Моловете се отварят, но само магазините. Балове не може, а само официално изпращане и други такива недомислици. Следвайки тази логика, от кабинета не се и очакваше да предложи друго, освен още нещо в този дух: и така се стигна до положението „на детска може, но не го препоръчваме“…
Ами щом не го препоръчвате, моите деца ще си останат у дома. Поне докато не се почувствам сигурна, че пандемията наистина е отминала.
