След изповедта на Силвия „Работя, имам малки деца и не успявам”, която развълнува толкова много хора, публикуваме отговорът на редакцията на Corriere della sera.
Историята на Силвия е повече от истинска. Това е горчивата равносметка на борбата, която всеки ден хиляди майки водят. Не всички обаче биха се осмелили да я опишат като Силвия. Майките са съгласни с нейните тези, страдат от същите проблеми, изпитват същите съмнения. И на тях често им идва да кажат: стига толкова, дотук бяхме.
Въпреки гръмките слогани по симпозиумите, майчинството и кариерата не са идеално съвместими. Поне не по този начин.
Проблемът не е само наш. Още през 2012 година американката Ан-Мари Слоутър публикува , «Why Women Still Can’t Have it All» – Защо жените не могат да имат всичко? в списанието The Atlantic. Eксперт по международна политика в Белия дом, тя напуска мечтаната работа, защото не успява да се грижи за сина си тийнейджър.
Италианката Силвия също подема гласността на проблема. За първите четири дни нейното писмо има 725 хиляди четения и 119 хиляди лайка във Facebook, превръщайки се в най-четената статия в историята на списанието. Писмото на Силвия има над 120 хиляди лайка в Corriere della sera.
Защо четири години по-късно и отвъд океана, и в Западна и Източна Европа се вълнуват толкова от този проблем? Защото той съществува, въпреки че говоренето за него само успокоява засегнатите, без да го решава.
Нашите общества все още са доминирани от мъжете или от жени, които са забравили какво е да имаш малки деца. Те определят правилата. Под правила се разбира работно време, отпуски, разрешения, повишения, кариери. А после те гледат накриво, сякаш искат да ти кажат, че да си тръгнеш по-рано или да пристигнеш по-късно, просто не е ок.
Да си бременна не е проблем, нито е болест. Това е очакване на новия живот, повод за празнуване, на който всички би трябвало да се радваме, както подобава. Дали го правим? Не.
Това, което държавата не прави за майките го знаем. Да тръгнем от простите неща. За да ходят децата на ясла и детска градина, някой трябва да ги води и взима. И това не е Мери Попинз. В САЩ има училищни автобуси, в Италия (и в България) с това се занимават родителите и бабите и дядовците, ако ги има.
Бизнесът, и нерядко именно тези негови представители, които организират симпозиуми за „важността на жените”, често не разрешават работа с намалено работно време. Преди години намерих една страхотна сътрудничка, беше напуснала радиото, където работеше. Казали й: или на пълен работен ден или си тръгвай. Мъжът й непрекъснато пътувал по работа. И после раждайте деца, че няма!
Едно здраво общество разбира, че майчинството е възможност. «Maternity as a Master»- такава лекция изнесе Рикарда Дзедза на един скорошен форум. И е права.
Да бъдеш майка е висш пилотаж. Връщаш се на работа по-уверена, по-способна да се справяш с трудностите, по-зряла. Но и работодателят трябва да го разбере. Проблемът не е в законодателството, което защитава майките (а тези, които злоупотребяват, да знаят, че вредят на всички останали) .
Трябва да се променят правилата на играта. С тези кариери, очаквания, работни места и такива колеги, младата жена е принудена да избира: децата или кариерата. Има и трети вариант: нечовешки жертви. Но не бива и не можем да искаме това.
Затова, благодаря ти, Силвия, че написа това писмо. Вчера говорих с теб по телефона, и наживо си такава, каквато се описваш, една специална жена. Ти заяви, че не успяваш, но всъщност победи.
С няколко прочувствени реда помогна на много жени като теб. Кой знае, може и някой мъж с власт, като ги прочете, да му просветне. И да разбере, че майките могат да дадат много и в работата.
*Бепе Севернини е световноизвестен италиански журналист и писател. У нас е популярен с книгата си “В главата на италианците”, която описва по невероятен начин италианския манталитет.
