Пиша тези редове от телефона си, защото тракането по клавиатурата на лаптопа буди звяра в съседната стая. Най-накрая заспа.
Днес поставихме нови рекорди: „Колко пъти мога да ухапя мама в рамките на минута“; „Колко пъти ще играем на криеница с дистранционното“ (и аз всеки път ще го намирам) и „Колко пъти мога да си ударя главата и да се смея неудържимо след това“. Вече започвам да се чудя това дете изпитва ли изобщо болка?
А е едва 10 сутринта. Бабата и дядото ги няма вече цели 4 часа. Как ще оцелея, като знам, че няма да се приберат след час-два, ами чак след 5 дена! В знак на протест смятам да стоя по пижама, докато се върнат. Така или иначе времето е ужасно и няма да става за разходки навън. А и защо да хабя ценните минути, през които дребосъкът спи, с преобличане, като, вместо това, мога да свърша нещо далеч по-важно – например да отида до тоалетната.
Не мога да повярвам, че наистина заминаха на почивка. Що за наглост! Пълен егоизъм! Нали са уж баба и дядо, работата им е да са тук, за да може аз да съм с разсъдъка си!
Докато седя в тоалетната и се опитвам да не заспя, размишлявам над важните неща в живота и осъзнавам колко съм разглезена. Бабата и дядото се оказаха наистина безценни за отглеждането на детето ми. Не знам как се оправят хората, на които няма кой да помага. Нашите баба и дядо отглеждат 3 внука. Винаги са в готовност да поемат и 4-ти, но засега смятам да не задоволяваме това тяхно мазохистично желание.
Досега съм живяла с мисълта, че сама гледам детето си. О, каква голяма заблуда – всъщност СЕГА започва истинското отглеждане на дивия звяр. Преди беше лесно: в момента, в който подивее, отивам при бабата и дядото. То като по команда веднага си протяга ръчичките към тях и готово – свободата на мама е гарантирана. В каква идилия съм живяла, без да осъзнавам…
Следващите 5 дена ще ми се сторят като 5 месеца.
Мислейки за родителите си, се замислих и за бабите и дядовците като цяло. Всеизвестно е, че заемат важно място в развитието на децата. Връзката между тях е много по-различна, отколкото тази с родителите – и не по-малко важна.
Рядко минава и ден, в който да не си спомня за своите собствени баба и дядо.
Толкова много случки от живота си са ми разказвали, когато бях малка, безкрайни спомени имаме заедно, свързани с игри, разговори, емоции. В моменти на трудност те винаги са ми били подкрепа и често споделянето с тях беше много лесно. Родителите са по-сериозните, те основно отговарят за възпитанието и бъдещето на детето, докато бабата и дядото са малко по-отдалечени, доста по-улегнали и съответно с тях се сформира възможно най-съкровената форма на приятелство. Също така децата, заедно с бабите и дядовците, имат една обща цел – да се обединят срещу голямото зло – родителите.
Реших малко да разровя интернет пространството и да разбера защо бабите и дядовците са така важни.
Според едно проучване, те намаляват стреса в домакинството. Нима за това проникновение им беше нужно проучване? Можеше просто да надникнат в дома ми точно през дните, в които бабата и дядото са решили да се поразходят из слънчев Рим, и щяха да видят, че присъствието им не просто намалява стреса, ами и осигурява отглеждане на дете без майката да се превърне в страхлив психопат. За разлика от сегашната ситуация: хем луда, хем изплашена.
Така изведнъж установих, че завиждам на родителите си. Стигнали са до момент, в който могат да се насладят на приключението, наречено „внуци“. Това ми се струва срахотно. Дали ще изпитам и аз някога това чувство?
Малкото бебе расте и се променя така бързо, че вече усещам как си отива усещането да държиш невинно същество в ръцете си. Предполагам, затова е толкова хубаво, когато се появят внуците. Тогава отново имаме бебе, което е по някакъв начин е и наше, но този път можем главно да се насладим на изживяването. И да ги глезим, за да им се подмажем, така че като искат да избягат от мама и тати и да дойдат при нас!
Ех, как искам да бъда баба! Но вместо баба, засега ще бъда мама. С много мазна раздърпана коса, изцапани очила и малка ракийка за компания.
Часът е 23:04 и с гордост заявявам, че успях да напиша тази статия, въпреки че ми отне срамно много време. Поне вече не съм в тоалетната. А родителите ми са в Рим не за друго, а защото ги изненадахме с подарък билети и хотел, така че да може да избягат за няколко дена, да отпочинат, да съберат сили и да се върнат обратно в черната дупка, пълна с детски песнички, играчки и разбира се – внуци.
П.П. Тъй като беше ясно, че няма да оцелея, бабата от Велико Търново току-що пристигна.
