Пътуваме с такси от една от големите болници в София. До мен е шестгодишната ми дъщеря Елена, която се усмихва дяволито, докато шофьорът се промъква сред задръстванията. На въпроса му „Дали сме болни“, отговарям „Слава Богу, вече не“. Шест месеца по-късно изследванията показват, че болестта е само лош спомен. Затова сигурно сме едни от малкото, които си тръгват щастливи от тази болница.
Децата боледуват често, тръшват се внезапно и бързо им минава. Но онзи неделен ден, в който брат ми доведе Елена след кратка разходка на вилата с подути крака, със стотици спукани капиляри и викове „Боли ме, не мога да стъпя, не мога да ходя“, няма да забравя никога.
В първия момент помислихме, че я е ужилило насекомо, че това е алергична реакция. Хукнахме към първото спешно отделение, за което се сетихме, след бързо проучване, защото както всички знаем някои болници не са за препоръчване.
Изведнъж обаче се оказахме с диагноза „васкулит“ и задължително оставане в болница. „Не е безобидно, сериозно е, но ще мине“ – каза лекарката в спешното и ни прехвърли по каналния ред към отделението.
Отвъд чисто практическите въпроси с кого ще остане в болницата Елена, тъй се намирахме в спешното в компанията на тримесечното ни бебе, имах чувството, че малкият ми трудно подреден свят на майка с три деца се срути със страшна сила, точно в този момент.
Лекарите са доста пестеливи в обясненията си, часът беше след полунощ. Извикахме на пожар майка ми, за да остане в болницата с Елена, занесохме нощница, а аз прочетох всичко, което пише в интернет за васкулит. И то никак не ме успокои.
Имаше вероятност за евентуални увреждания на черния дроб, сърцето и бъбреците. За кортикостероидно лечение и други информации, които никоя майка не би искала да чуе.
24 часа по-късно нещата изглеждаха по-нормално. Оказа се, че васкулитът е автоимунно заболяване, което се среща и при деца, макар и доста рядко. Не бе ясно обаче от какво се отключва и как се лекува. Прекрасният ревматолог, на когото попаднахме, предписа витамини и стоене на легло 1 месец.
Как това петгодишно тогава дете стоя 1 месец, без да излезе от стаята си, още не мога да ви кажа. Елена не можеше да тича, да играе, трябваше да бъде и далече от сестрите си, защото след всяка среща с тях, отоците по краката, а вечи и по ръцете и спуканите капиляри отново се появяваха.
Точно когато си мислехме, че лошото е отминало, сиптомите се явяваха наново. Лекарят ни успокояваше и казваше, че това е от многото движение. Не знаехме изобщо какво може да се случи утре.
За наше щастие всичко отмина. Оказахме се част от онези 96% от случаите, когато болестта си отива така внезапно, както е дошла. Без да напомня повече за себе си. В останалите 5% от случаите има сериозни поражения в бъбреците и в други органи. Не се наложи и кортикостероидно лечение.
Затова шест месеца по-късно облекчението беше голямо. Да чуеш, че болестта си е отишла, нищо че мина сравнително леко, беше най-добрата новина. Нищо, че вече я знаехме от изследванията.
На излизане от болницата Елена ме попита „Да си здрав е най-хубавият подарък, който може да получиш от Дядо Коледа, нали?“
