Докато родиш майка ти е тази, която все е недоволна, кара се, меси ти се в живота… После, когато ти станеш майка, палачинката неусетно се обръща…
Разбираш, че никога, в рамките на този живот, не би могла да се отплатиш на майката, на тази, която ти е дала живот, колкото и пари да се е наложило да пръснеш за психоанализа заради нея.
За трудното раждане, за безсънните нощи, за моментите, когато стискаме силно зъби, за безкрайните денонощия, когато на бебето му никнат зъби, когато мъжете се връщат и казват „А, ама ти какво правиш по цял ден всъщност?“ За пропуснатите купони, пътувания. Пред очите ми са майките, които тихо плачат от умора и страх, прегърнали трите килограма щастие, които са родили преди малко. Тези, които не смеят да мръднат, за да не събудят заспалото на корема им бебе, тези, които се опитват да поработват от вкъщи, нищо че работният им ден у дома е 24 часа.
За половината от тези усилия, те, ние-майките, заслужаваме Нобелова награда. В повечето случаи я получаваме от усмивката на нашите деца, докато плачем от радост на тържеството в детската градина, на първия учебен ден или на първия концерт по пиано.
„Майките могат всичко, защото обичат много“ – ми каза веднъж едно петгодишно дете. Едно е сигурно, детето е най-големият подарък, който една жена може да направи на себе си и на света. Нищо, че идва в компанията на някои допълнителни екстри. Децата порастват и то много бързо, тогава – безсънните нощи и умората остават само спомен.
