Свекърва ми днес има рожден ден. Довечера трябва да ходим у тях на вечеря: голяма досада. Тя почти винаги готви едно и също, не слага достатъчно подправки за моя вкус, а свекър ми пие по две ракии и започва да пуши ВЪТРЕ и да философства. Мъжът ми нарича майка си „маме“, което ме дразни безумно, а заради котарака им, винаги като се прибера след гости у тях, дрехите ми са в косми.
Повече обичам да си ходя при моите родители, но няма как. Трябва да я уважим.
Сутринта й звъня по телефона: „Мамо Ели, честит рожден ден, да си жива и…“. Разсънвам се.
Свекърва ми днес има рожден ден и вероятно щеше да ни покани на вечеря у тях, но от смъртта й са минали пет години и пет месеца. С мъжа ми сме заедно от пет години и три месеца. Свекър ми също е починал, още по-отдавна.
Така и не успях да се запозная с тях и, честно казано, доста ме е яд. Често, когато някой ме попита нещо за свекърва и се наложи да кажа, че моята не е между живите, срещам смелата реакция от типа на „Абе, да ти кажа, по-добре“.
И това всеки път ме дразни. Разбира се, чувала съм истории за отношения между снахи и свекърви, които могат да докарат всяка жена до доживотни тикове и парализиращ ужас. Аз самата съм израснала в семейство, в което думата „свекърва“ се свръзваше с наближаващи бури и непоправими щети от отминали такива.
И все пак…
Загубата на майката е болка, която оставя невъзможни за прикриване белези, неподвластни на времето цикатрикси. Това е болка, която човекът, когото обичаш изпитва, вероятно ежедневно. А ако не те боли за него и със него, как така го обичаш? Как може да изпитваш доволство, че нямаш свекърва, като знаеш, че всеки път, когато сте пътували някъде и пристигнете, той трепва за част от секундата от порив да й звънне и да й каже, че всичко е наред…
Откакто забременях, свекърва ми ми липсва повече. Много искам да я питам някакви неща: как е минала нейната бременност със сина й, който скоро ще става баща; какъв е бил той като бебе; дълги ли са му били ходилата, като се е родил; повече е ревал или повече се е усмихвал пр. Някакви глуповати неща, които от време на време стават интересни за бременните жени.
По дяволите, дори не мога да сметна асцендента на мъжа ми, тъй като не знае в колко часа е роден. И няма кой да питам.
Има едни селения на душата, които са забранени за мъжете в рода, една ексклузивно женска, сакрална територия. В нея бродим понякога, когато говорим с майките си, бабите си, приятелките си, свекървите си, зълвите си. Тя е запазена само за тези, които са обявени за „слабия пол“, които познават менструалните болки, досадата на бременността, абортите, спонтанните и предизвиканите, родилните мъки, любовните мъки, грижите по болното дете, вдъхновението от порастващото дете, грижите за остарелите родители (Дай, Боже).
Когато не познаваш майката на мъжа, с когото споделяш живота си, една от важните фигури в тази женска територия я няма. И дори това да не се усеща като реална загуба, то е мощна символична загуба – на женската връзка между онази, която е създала дете, и онази, която ще създаде дете на нейното дете.
Една пъпна връв е загинала още преди да й дойде времето да бъде прекъсната.
И макар да не мога да я пресъздам, защото жените може да създаваме живи хора, но не можем да възкресяваме мъртвите, й написах картичка.
Картичка за рожден ден. С нарисувано мече с елече на карета, което държи кошница с цветя:
„Честит рожден ден, мамо Ели. Благодаря ти, че си направила от маймуноподобното бебе от семейните ви снимки – моят съпруг. Благодаря, че е станал мъж във времена на толкова много хора с пишки, които не са съумяли да станат мъже. Да знаеш, че той ще има бебе, свой син. Време му е, знам, направо крайно време. Сигурно се радваш. Надявам се всичко да е наред и да ни хвърляш по някой жокер отгоре, когато не знаем какво да правим. Малкото ще носи и твоята кръв, заедно с тази на моите родители, и нашата.
С нашите щяхте да се харесате. Е…поне докато не дойде време да делите внука.
Гледаме котарака, много е добре. Осиновихме и едно куче, което може би му създаде малко дискомфорт, но свикна бързо. Признавам, че не готвя и не гладя вкъщи. Синът ти се занимава с тези и още сума ти други неща – но не му е гадно. Справя се, обича. Мисля, че обича и мен. И сестра си. Тя също е добре, синът й расте. Със сигурност обича и теб. Малко ти е сърдит, че си си тръгнала толкова рано. Знам че иска да ти звънне всеки път, когато самолетът ни кацне, за да не се притесняваш. Иска му се да обядваме заедно навън всяка неделя. И много иска да ти каже, че чака син. Но ти това вече го знаеш, нали? Подизирам, че точно ти си го пратила.
С обич,
Ц.“
