През последните три години извърших три излишни подвига, отивайки три пъти сам на море с близнаците. Седим около 20 дни, като майка им идва за уикендите, да проверява дали съм жив.
Благодарение на „романтичната почивка”, се научих и на много излишни неща. Например, мога да извадя две деца от морето, да подсуша първото и да му сложа памперс, докато държа другото под мишница. После ги завъртам. Важното е да няма пясък в памперса! Мога да хвана падащо дете по стълби, докато превързвам раната на друго и същевременно говоря по телефона. Мога да мажа две деца с висок слънцезащитен фактор, докато готвя супа и пия вино. Научих се и да крещя по различни начини – смразяващо, повелително, ултимативно, колебливо, безпомощно, че дори и с любов.
Единият от дните ни заедно, беше особен. Усетих го още от сутринта. Знаех, че на този ден ще изпитам нещо за първи път. Минахме обичайните утринни процедури, натоварихме се в колата и отидохме до морето. Бях им хванал цаката. Разбивам ги от умора, измислям им нещо за ядене, после в колата до „Мидената ферма”, те спят като трупове на седалките, давам кротък рушвет на момчето от бариерата, вкарвам колата на сянка, някъде пред очите ми, и ставам човек за два часа.
Не баща – човек! Краят на този светъл прозорец идва с разклащането на колата. Хензел и Гретел са готови за топене на лагери, неврони и таткови паласки. Ставам като пред екзекуция и тръгвам. Прибирам ги, за да се изплакнем на климатик и да избегнем стерео топлинен удар.
Прибрах ги и този път. Връчих им по един банан и запалих цигара. След банана – памперси. Някъде в търчането, между смяната на памперсите и подреждането на къщата, усетих, че имам залепнало парче от банан на дланта. Неврастенично я вдигнах към устата си и го лапнах. Не беше банан. Не беше и нещо, което някога съм вкусвал.
Опитвали ли сте изпражнения? Особено е. Хората имаме грешна представа за тях. Смятаме, че зловонието преминава и във вкуса им, но не е така. Телцето вече си е взело каквото му трябва и финалният резултат е нещо като терина без подправки. Извратеняците знаят.
Изплюх го, измих се като изнасилен и се загледах втренчено в сина ми. Знаех, че е негово. Беше на две години и половина. Казах си на ум – „Какъв респект ще имаш ти от мен някой ден, та аз съм ти ял лай..та?!”
