Седем неща, които бих направила, ако сега отново съм родител

| от Леа Барух |

То е ясно, че нито една от нас не е съвършената майка. Както и че няма баща, който да е заслужил приза “Супер безгрешен татко”. В годините, в които и аз се развивах като нечий родител, разбрах много неща.

И най-важното сред тях е, че както детето ми за първи път минава през всеки един от етапите си на порастване и аз трябва да имам предвид тази негова неопитност, така и аз се уча да съм нечия майка за първи път.

Да отговарям за едно детско порастване. Да създам навици, да подредя приоритети, да поддържам здраве, да установя традиции и добродетели, да възпитам и дам модели за ползване и справяне с живота.

Сега, когато зад гърба ми са две пораснали деца, които скоро сами ще си поемат живота в ръце, полека осъзнах грешките и заблудите си като майка. Премислих онези моменти, в които съм се запъвала над нечий детски инат, в които съм казвала и правела повече, отколкото е било нужно или пък леко безотговорно съм пропускала.

Не, нямам намерение да си посипвам главата с пепел – каквато и майка да съм била, аз съм била най-добрата за своите деца така, както всеки обичащ и отговорен родител е най-добър за хлапетата, чиито живот и порастване са му приоритет. Иска ми се просто да ги споделя, за да ви спестя време, нерви, а и евентуални самообвинения след време. Защото всъщност във връзката “родител-дете” никога не е съвсем ясно кой на кого е учител.

1. Ако днес можех да променя нещо в родителството си, щях да му се посветя на по-осъзната възраст.

В живота ми се случи така, че забременях на четвъртия месец след сватбата си. Бях предвидила това да се случи поне две години след брака, но съдбата имаше други планове.

Така малката ми дъщеричка се появи на бял свят между писането на дипломната ми работа и защитата й пред комисия в университета. Бременността си прекарах в библиотеки, вечерите – над учебници, а в останалото време се налагаше да омекотявам набъбващите скандали у дома, тъй като като младо семейство живеехме в дома на майка ми.

Ползвахме детската ми стая (общо 9 кв.м) за спалня, работна стая, приемна за гости, а скоро и като бебешки кът. Всичко това ме стресираше толкова, че гледането на малко бебе се беше превърнало в поредно тежко задължение, което трябва да извършвам между другото.

Факт е, че никога не идва идеалното време за гледане на деца. Но само три години по-късно вече можех да си позволя да плащам наем, да имам съответна самостоятелност и респективно да гледам дете с много повече осъзнато и концентрирано внимание.

2. Нямаше да слушам толкова съветите на бабите, колкото тези на сърцето си.

За да оцелявам като майка и човек, имах нужда от сън. Първото ми дете прекарваше почти 18 часа без да затвори клепачи, така че в първата година от моето родителство истински бях сомнамбулясала. Всъщност основната причина да не спя, когато детето ми спи, беше, че благодарение на бабите, то заспиваше само, когато го носиш на ръце.

И както става в повечето случаи, и двете баби удобно и бързо създадоха този рефлекс у бебето ми, след което напуснаха полесражението и се оттеглиха в личните си покои да си почиват. На пангара останах аз с двете си ръце, които за няколко месеца се превърнаха в единствено легло на дъщеря ми. То не беше люлеене, то не беше лашкане, то не беше пеене, разнасяне и шептене!

В момента, в който, убедена, че сънят трайно е застигнал бебето ми, го положех обратно в леглото, очите му се изцъкляха, устицата му се нацупваше и от гърлото му се разнасяше истински индиански вой!

Един път, когато реших да действам крайно и въпреки рева оставих детето си в легълцето му с намерението да реве, докато се изтощи, след няма и двайсет секунди майка ми излетя от спалнята си с все копринения си халат и даде генералска заповед да вдигна на ръце “горкото, невинно детенце”. Когато я изпълних (нали все пак у тях живеех), отново си легна, за да не изпусне нито минута от времето, отредено за покой в къщата.

3. Нямаше да изпусна нито едно тържество в детската градина или училище.

Знам колко е досадно понякога да изтърпиш фалшивото писукане на детско хорче в детската градина, колко хич не те интересува дали хлапето ти ще е кокиче, гъбка или катеричка в училищната пиеска и как предпочиташ да се пльоснеш пред телевизора с чаша вино, вместо да си на детско състезание по събиране на жълъди в неделя.

Обаче нямаш представа колко не мога да си простя, че един път закъснях трагично за изявата на моето момиче, а в края на стихотворението си то, милото, трябвало да подари цвете на майка си, която да е в публиката. Е, не бях там.

Та детето ми подарило цветето на учителката, а после ревало като магаре. Така и го намерих – хълцащо от тъга, че на всимки майките и татковците били там, само мен ме нямало никаква. Ей точно така викаше: “На всички техните бяха тука, само теб те няма никаква!”… Няма те никаква! Никаква…

4. Щях повече да се смея на пакостите, вместо да се карам.

Не мога да кажа, че съм била кой знае какъв звяр в това отношение, де. Дъх не можах да си поема от смях, когато двете ми деца се явиха един следобед пред мен, намазани отгоре до долу с плътен слой крем против подсичане. Буквално се бяха китосали – кремът покриваше изцяло телата им, а за да го отсраня, се наложи за ползвам като шпатула пилата си за нокти.

Цялата дандания около оправяне на щетите обаче ми отне близо два часа – белият плътен крем се беше разпространил като плесен навсякъде из къщата. Това безвъзвратно загубено в чистене време ме накара да реагирам доста по-свъсено, когато друг един път децата ми бяха решили да нахранят всичко у дома с… кисело мляко.

Идеята им беше дошла, след като гледали анимационната версия на “Красавицата и Звярът” и останали убедени, че и у нас предметите оживяват и съответно имат нужда от храна. Щях да се смея и на унищожените ми гримове, и на подстриганата яка на палтото ми, и на задръстената с ролки хартия тоалетна, чието предназначение децата ми бяха променили в баскетболен кош.

5. Вместо да питам „Защо го направи?”, щях да питам “Как се чувстваш?”.

Сигурна съм, че не осъзнавате колко рядко, даже никога не питаме децата си за чувствата им. За сметка на това искаме обяснение за действията им, държим да ни кажат как точно и с кого са направили дадена пакост или са прекарали времето си, задаваме незначителни въпроси като това какво са яли в детската градина следобед.

По-късно, вече като тийнейджъри, даже нищо и не ги питаме – да се оправят! Така без да се усетим, просто защото и от нашите чувства никой не се е интересувал, игнорираме най-важното качество на общуването – емпатията. А заедно с нея и способността да вербализираш това, което усещаш, да се научиш да надничаш в душата си и без притеснение да споделяш това, което се случва там.

6. Щях да им чета повече приказки.

Вместо това им пусках филмчета. Беше ми по-лесно да се справя с домакинството си, да довърша работата си, да бъда перфектната съпруга, чийто баща на децата й проповядва как отглеждането им е мой приоритет и задължение.

В тази безкрайна въртележка се уморявах толкова много, че спестявах най-важните моменти с децата си, като ги превръщах във време за своя почивка.

Днес бих оставила прането непростряно, масата несложена и прахът неизбърсан, за да мога да прочета с моя глас и моето настроение “Малката кибритопродавачка” на децата си. Да им изпея песен преди заспиване. Да ги успокоя, че никакво страшилище не живее в ъгъла между стената и гардероба. Да им пошушна колко ги обичам. Е, не е съвсем да не съм го правела, но е можело още.

Трябвало е още…

7. Щях да си признавам грешките и да искам извинение за тях.

Направих го, когато станаха тийнеджъри. Но е трябвало да го правя и по-рано. Така, както съм ги учила да се извиняват на мен или на този, на когото са напакостили или обидили, е трябвало да искам прошка от тях, когато аз съм постъпвала така. Да, постъпвала съм, разбира се. Един път наказах едното си дете, защото занесло в училище играчка, която децата му счупили.

Та не стига, че страда по играчката, ми и аз го и санкционирам, заради нея! Когато осъзнах колко нелепо е решението ми, дълго мислих дали да се извиня на детето си. Не го направих, защото някой дълго ми говори за авторитета на родителя и колко било важно да не се отмятам от решенията си.

Днес знам, че е част от доброто възпитание да се отметнеш от неправилно решение и дори повече – да се опиташ да обясниш на пострадалото си от него дете как се е стигнало дотам. По-добре е да бъдеш честен пред себе си и чувствата си и да провокираш подобна честност и у децата си, вместо инатливо да стоиш на фалшивия пиедестал на непогрешимия родител.

Рано или късно децата осъзнават това. И никакви псевдоизвинения за някакъв си родителски авторитет могат да намалят болката от преживяната несправедливост.

Тези седем мои признати родителски гряха не могат да обхванат всичко, за което съжалявам, че не направих като родител.

Иска ми се още да бях казвала на децата си два пъти по-често, че ги обичам и че не мога без тях. Да ги бях прегръщала и целувала при всяка възможност. Да им бях угаждала мъничко повече на детските капризи, особено, когато са от сорта на “Мамо, може ли да си играя с герданите ти” или “ще ни направиш ли палачинки сега?”

Да ги бях щадяла по-сериозно от собствените си неконтролирани понякога емоции, да им бях посвещавала повече от времето си, да бях по-съществена част от детството им, което така шеметно се завъртя под носа ми и си замина. Е, да бях, ама не съм. Защото и аз се учех да бъда майка.

Учех се, докато усвоявах и други уроци – как да се справям с живота, как да пораствам, как да реагирам като възрастен. А днес си признавам това пед вас, за да не правите като мен. Или поне да опитате.

Не, че децата ви ще ви обичат по-малко, ако не сте перфектният родител – за тях винаги ще сте най-добрият на света. Просто вие сами малко повече ще се харесвате в ролята на такъв.

И няма един ден да пишете своите “Седем неща, които бих направила, ако сега отново съм родител”…

 
 


Повече информация Виж всички