Кошмарът “Детско коледно тържество”

| от Леа Барух |

“Мили родители, дъщеря ви……… ще бъде гъбка в коледното тържество”.

На мястото на точките е написано името на моето дете. Следва подробно указание какво се очаква от мен. Трябва собственоръчно да направим костюма на гъбката според зададен модел от креативна учителка.

Оттук нататък следва един предколеден месец, за който не искам да си спомням, докато съм жива. Затова ще го документирам тук и после ще го изгоря ритуално.

Средата на ноември

Указанията за създаване на костюм на гъбка, които учителката от детската градина ми е изпратила, конкурират схемите на ИКЕА. В следващите няколко дни се сдобивам с два листа кадастрон, червена боя, лепило и ластици. По принцип съм от породата хора “две ръчички бог ми даде, да са чеша изотзаде”, но нямам избор – детето седи с ококорени оченца и чака да види как мама може всичко. Вечерта разпъвам материалите на земята, детето сяда по пижама на пода и се започва. Половин час по-късно съм нарязала първия кадастрон не точно както трябва, затова шапката, наподобяваща тази на виетнамец в оризово поле, е с размерите на будилник. Дъщеря ми реве, че щяла да бъде най-малката гъбка и всички щели да й се смеят. Малко преди да ми свършат всички нерви, успявам да я убедя, че утре ще направя костюма както трябва. Поне от другия кадастрон нарязвам едри, симетрични бели точки като за гъба мухоморка и доволна ги складирам на масата в хола. Детето явно е толкова слисано от моята слаба фина моторика, че решава да ги прибере под възглавницата си за през нощта. Да не им направя нещо…

На другия ден вечерта

Нещата вървят далеч по-добре от снощи. Направила съм шапка на гъба с размерите на Дунавската равнина, точките пасват идеално, справих се дори с другия бял лист кадастрон, който посредством ластик се превърна в пънчето на гъбката. Актрисата у дома сияе и пляска с ръце и тъкмо, когато е готова да се похвали на целия свят с “костюма, дето го направи мама”, влиза баща й. Оглежда хола, върху чийто под лежат безжизнени изрезки от хартии, четки, ластици и моливи, и весело обобщава: “Еее, тате, ама ти мухоморка ли си, бе тате? Ми че тя е най-отровната гъба!”

………………..

Точките са, за да си представите какво си мисля в ето такъв един миг и какво усилие ми коства да не изкрещя дори една сто двайсет и осма от него.
Тук детето си поема въздух, отваря устата така, че освен да прегледам дали й е червено гърлото, мога да видя и какво е яла сутринта, и пуска на воля цялото си гласище. Няма плач – като състезателна кола достига максимума си за секунди и из апартамента ни се разстила звук, наподобяващ този на реактивен самолет, дране на мечка и сирена за противоатомна защита едновременно. Ревът й е последван от нервно скачане върху току-що произведената от мен гъба и едва разпознаваем речитатив “няяяя да съъъъъъъъм отровнаааааааа”. Бащата е в недоумение защо държа ножицата заплашително и гледам към него през димна завеса, която излиза от ноздрите ми.

Два дни по-късно

В училище с подобна драма се оказват още три деца, разпределени в роли на гъбки. Случаят е станал обект на обсъждане на педагогически съвет, където е решено всички недоволни гъбки да станат калинки. Според учителката, сътворила схемата за производство на костюм на мухоморка, преобразяването било много лесно и нямало да затрудни нито един родител. Просто да сме направели от боядисания кадастрон крила и да сме направели белите точки черни. Фасулска работа!

Сядаме вечерта с новите указания за калинка и започваме отново. Някак прекроявам шапката на две овални крила и вече припряно очаквам просто да пребоядисам точките черни, да ги залепя, че да се свършва с тая мъка. Детето послушно ги носи от под възглавницата си, а когато ги подреждам пред себе си и подхващам да ги очерням с флумастер, отново напълва очите. “Защо, бе, маме, ще плачеш сега?! Нали на калинката точиците са черни?!”, леко натъртено питам аз. “Ама черната точка е гаднааааа…..” Едва отговаря детето и отново го обръща на рев.

Началото на декември

Последно моята дъщеря ще е зайче. Отказвала да е калинка с упорството на продавач на Рейнбоу прахосмукачка – ни молби на лелки, ни увещания на учителки, ни заплахи на възпитателки успели да я сломят. Нямало да е нито отровна гъба, нито калинка и това е! Ами зайче – зайче! Поне в този случай няма да се налага да правя костюм. Ще трябва да изпера оня, който ще ни дадат от градината. Заедно с тази информация разбирам, че е необходимо да носим по три играчки за елха, гирлянд и комплект лампички. В поредната информационна бележка пише още да осигурим лакомства за децата, които обаче да не са вредни. А?! В скоби е указано да няма торта (дори и домашно направена), а да се наблегне на плодове по избор. От родителите се иска още да снимат и после да предоставят кадри или клипчета от коледното тържество за архива на градината.

Седмица по-късно

Дъщеря ми се връща с две стихчета и една песен, които трябва да научи наизуст. Започваме дебилно да повтаряме двете четиристишия, в които има думи и изрази като “звездопад” и “хуманна надежда”. Рецитираме ги на събуждане, по време на хранене, преди да й прочетем приказка за следобеден сън, вечер, докато се унася. Въпреки сугестопедичния ни подход тя отказва да ги запомни. Положението става трагично, защото и двамата с мъжа ми сме на път да решим, че отглеждаме умствено недоразвито същество. С песента положението е горе-долу същото – знае текста, но пее толкова фалшиво, че това няма значение.

Средата на декември

Предадох щафетата с ученето наизуст на баба й. Направих го навреме – малко преди да се самоубия като най-недостойна майка на годината. Бабата, както знаем, е най-отговорното нещо на света, което разполага с неограничен запас от търпение. Така дъщеря ни знае стихчетата, песента горе-долу става за слушане и в общия детски хор даже никой няма да разбере, че неестественият вой идва от гърлото на нашето гардже. Намислили сме откъде да купим мандарини и банани, поръчали сме безглутенови, безбрашнени, беззахарни и безмаслени сладки, а мъжът ми си е сменил телефона с по-нов модел, заради почти професионалната камера и програмата за правене на клипчета. Коледно тържество, почни!

Денят на Коледното тържество

Разбира се, че точно в този ден ще ме задържат в офиса до последно! Едвам се отскубвам от поредната среща за офисното коледно парти другата седмица и установявам, че напълно съм забравила да взема от къщи костюма на зайчето. В паника звъня на мъжа ми, който виси в някакво задръстване от половин час и от нерви за “добър ден” е готов да ме изпепели. Успявам да го убедя да мине през нас, за да вземе тъпия заешки костюм, докато аз купя плодовете и взема ултраполезните лакомства. В плод и зеленчука, където по принцип най-много някоя заблудена баба да опипва един по един портокалите, сега е стълпотворение. Озверял народ граби мандарини и банани, тъпче в торби и нервно обяснява, че закъснява за коледно тържество на детето. Замълчавам, наострям лакти и ги забивам в агитката пред мен. Сдобивам се с по пет килограма мандарини и банани и доволна ги мятам в колата. Стигам пред детската градина, където се налага да обикалям за паркинг още около двайсет минути. Накрая паркирам пред един гараж и се понасям към физкултурния салон.

Тържеството

В момента, в който отварям вратата, се сещам колко ненавиждам детските тържества още от своето детство. В салона няма място да изохкаш, камо ли да седнеш. Добре организирана лелка с орлов поглед обаче тутакси съзира пълните ми торби и хуква да ми ги отнеме. Нескритото разочарование в очите й при вида на мандарините и бананите се обобщава във възклицанието “Е и вие ли с тия мандарини и банани?! То ние на едро можем да продаваме, как па не се сети никой барем една тортичка да донесе? Или едно паве шунка така…” Така съм я изгорила с поглед, че не довършва списъка си с кулинарни желания и отнася торбите ми в неизвестна посока. В салона мирише на влажни палта, мръсни коси и изпотено. От време на време откъм вратата, която все още продължава да се отваря и затваря от закъснели родители, се понася по някой и друг аромат на парфюм, който бързо се стопява в топлото ухание на обедната манджа. Светлините угасват, учителките се щурат насам-натам в предпремиерна треска, а аз осъзнавам, че мъжът ми го няма. То мани мъжа ми, ама заедно с него го няма и костюма на зайчето… Това точно е мигът и в който осъзнавам още нещо – че това зайче не само, че не го изпрах, ами не подших нито опашчицата, нито разпореното му ухо. Това обаче ми се вижда бял кахър на фона на прииждащия вулкан, който щеше да ни залее, ако изобщо НЯМАМЕ костюм на зайче.

На сцената вече излиза хорче от елхички, които пеят и святкат, обвити в лампичките, които донесохме. Моето дете го няма там и слава богу! Едва седя на стола от напрежение, вратата на салона така и остава затворена, а след хорчето идва ред на сцена от малката кибритопродавачка, заобиколена от… гъбки. Преглъщам с облекчение, че не сме в миманса “гъбки” и продължавам да чакам. Следва нова песничка за зимната гора и мечо. Деца излизат, облечени като дръвчета, сред тях щъкат пеперудки, птички и… калинки. С почти професионално око забелязвам как на едната калинка костюмът й също е от преобразена мухоморка и с тиха надменност констатирам, че моята реконструкция беше къде-къде по-добра. В този момент обаче на сцената започва да се пълни с горски животни. Излиза катеричка, излиза Лиска, след нея Вълчо, после… крокодилче?! Вглеждам се по-внимателно в крокодилчето и забелязвам, че ми е познато отнякъде. Разпознавам начумереното лице на дъщеря ми.

По-късно ще ми обяснят, че тъй като “зайчето безотговорно закъсня, трябваше да я облечем в нещо, за да участва изобщо”, та затова й нахлузили каквото намерили. “По-добре крокодилче, отколкото негърче, все пак”, ще ме успокои по-късно музикалната педагожка и за да не я помисля за расистка, ще се впусне да уточнява, че крокодилчето по не се забелязва сред дръвчетата и елхичките, ама виж негърчето…”

В мига, в който решавам, че тотално сме изпуснали И това коледно тържество, на сцената излизат две рецитаторчета. Едното е облечено в малко сако, с малка папийонка и ризка с жабо, а другото е… зайче. При това с полуразпрано ухо и опашчица, която аха да падне. Иззад сцената мервам зачервеното лице на мъжа ми, който една диша, но усмихнато помахва на дъщеря ни, зайчето. Понеже закъснял, влетял направо зад сцената, а детето, като го видяло с все заешкия костюм напред, ревнало, че иска да си го облече. От емоции ли, от що ли, но и двете стихчета, които рецитираше пред баба си като кандидатстудентка в НАТФИЗ, останаха недоизпълнени. За сметка на това момченцето с папийонката пое нещата в свои ръце и изрецитира наново и нашите две стихчета с все “хуманната надежда” и “звездопада” в тях.

Осъзнала настъпващата драма, с препотяване установявам, че досега не съм успяла да снимам нито секунда от представлението. Намирам телефона си някъде в дъното на чантата, та белким прихвана поне песничката, но пред мен се разперват ръцете на цялото родителско войнство с всичките им камери, апарати и телефони. Гора от гърбове, която е невъзможно да пробиеш ни с добра дума, ни със сумтене, ни с лакти. На сцената става някакво пренареждане, откъм коридора се чува звънец и скоро в салона влиза Дядо Коледа. Децата от първа група замръзват изумени, малко по-големите от сцената започват да размахват ръце и да пристъпват от крак на крак нетърпеливо, а в настъпилата след миг тишина се чува един единствен детски, но бая силен гласец, който казва “това не е Дядо Коледа, това е леля Надя от втора група!”.

Водопад от студена пот се стича по гърба ми, защото гласът ми е до болка познат. Изтъпанчила се там насред сцената, с килнатото ухо и полуоткъснатата заешка опашка, дъщеря ни сочи с категоричен показалец към окръгления “старец” с едрите гърди и настоятелно твърди, че вижда леля Надя! Леля Надя се опитва да излезе от ситуацията с актьорски финт, като престорено кашля с “хоу-хоу-хоу”. Веднъж пуснато обаче, съмнението си е съмнение дори и в детската градина. Резултатът е, че невръстната аудитория заревава в хор. Учителките ме гледат с омраза, мъжът ми се смее зад кулисите, а родителите мълчат. На мен ми иде да потъна в земята от екзистенциалния ужас, че причината за рязката раздяла с невинните мечти на детството съм я родила аз.

И в момента се подвизава на Коледната сцената в мръсен и неподшит заешки костюм…

 
 


Повече информация Виж всички