Жената на моя живот

| от Хрис Караиванова |

Днес баба ми навършва 91 години и докато пиша това, цялата настръхвам от възхищение. Можете ли да си представите какво е да си достигнал тази възраст? Да си се родил във времена без постоянно електричество, без телевизор и радио, без телефон и интернет. Да си прекарвал дните си на нивата на село с парче хляб и сирене, а днес прахосмукачка робот да чисти вкъщи и да си свидетел на колонизирането на Марс. Да си видял толкова много от толкова различни светове. Можете ли наистина да си представите?

Моята баба е родена в малко село до Горна Оряховица. Като малка си е играла с парцалени кукли, които сама си е правела, защото още го е нямало образователното говорещо куче на Fischer Price. Нямало е и автомобили, ето защо, когато баба ми забременява с моята майка, й се налага да измине 5 км. пеша до съседно село, за да роди с напътствията на дула. Предлагат й каруца, но поради силното тръскане, баба ми отказва това изживяване и тръгва с контракции, на собствен ход и в неприятната компания на идващата зима. Майка ми е родена на 17 ноември.

Нещата със самото раждане не протичат гладко, защото от млада баба ми има сърдечни проблеми. Според нейните спомени, направо е щяла да си отиде, докато се опитва да роди почти цяло денонощие. Без лекар до нея, само можем да си представяме хаоса и липсата на епидурална упойка. В крайна сметка, понеже майка ми си е инат, надделява и се появява на този свят – посиняла, но жива и борбена. Баба ми пък е откарана в болница във Велико Търново, за да се възстанови от геройството, но след този случай тя няма повече деца.

Всъщност, тя има деца и то много, защото баба ми дава живота си на образователната система. Същата, която днес се търкаля в калта и пробива дъното. По нейно време обаче да бъдеш учител не е било срамно, а заплащането  не е било обидно.

През цялата си кариера баба ми е учителка на най-малките – децата от 1 до 4 клас. Има цял огромен албум със снимки на класовете, които е водела. Кадрите преливат от деца, черно-бели усмивки, дупки от паднали млечни зъби, тиранти, чорапи до коляното, плитки и опашки. Снимки на 40 грейнали слънца. А баба ми едва се вижда, зарината от цветя – букетите, които са й подарили с видимо голяма любов.

Баба ми има не само безграничната обич и уважение на учениците, но и на техните родители. Има и орден, и грамоти, и признания. Докато още живееше в любимата си Горна Оряховица, не минаваше ден без някой да я срещне и да й благодари за това, че е учила детето му. Самите пораснали нейни ученици също я виждаха, дори идваха у дома на гости, за да си побъбрят. Да бъдеш учител тогава наистина звучеше гордо.

Баба ми беше учител и за мен. Като малка бях отгледана от нея и от дядо ми, мир на праха му. Двамата бяха най-сладката възрастна двойка – първи и единствени един за друг. Майка ми работеше в София, а аз прекарах едни от най-веселите си лета във вече споменатата и китна Горна Оряховица. Живеехме в къща с голям двор, кайсии, круши и череши. Вкъщи пък се мъдреше един тежък и достолепен ТАП – акумулаторната печка, с която се научих да чета. Тя беше опора в студа, а в същинското четене ме въведе баба, с цялото си търпение и картончета със срички от азбуката. Беше бяла зима и двете с баба седяхме на големия ТАП, за да се сгреем, а аз получавах много повече от топлина за тялото – знание за ума.

Баба ми беше тази, която ме водеше на петъчния пазар, за да ми купи лъскав клин и лачени обувки. Тя беше и тази, която ме водеше до уроците ми по английски и чинно ме чакаше да приключа, за да ме върне отново у дома. И тя, и дядо ми винаги имаха желание да изслушат колко добре разказвам урока си по история и как съм си решила задачите по математика.

С децата от махалата си бяхме спретнали страхотна дружинка, подобна на тази от „Войната на таралежите“. Карахме колела, играехме на криеница, на карти, плашехме се с Дама Пика в мазето. И винаги се намираше по някой родителски глас, който да ни вика за обяд, защото „Кюфтетата изстиват, Гого, докога ще те чакаме?“

Естествено и баба ми се присъединяваше към редиците на провикващите се от терасата. Дали ще ме агитира да си облека якето или да изям поредните 4 филии с лютеница, тя го правеше мило и с финес. Пък и аз не отказвах храна, сготвена от нея, обожавам я. Още си спомням триъгълните банички и мекиците за закуска, или пък бърканите яйца с пресни домати от село. А пилешката супа? Не знам дали сте опитвали такава.

Сега баба ми вече не е само моя. Лека полека я отстъпвам на дъщеря си, за да има тя най-страхотната прабаба на света. А баба ми, колкото и да не вижда добре, просто грейва, когато се види с малката разбойничка. Обожава я категорично и неподправено. Също както и мен.

Днес баба ми прави 91 години в свят, който вече трудно разбира. Но това сякаш не е толкова страшно, когато в сърцето й живеят три поколения жени, за които се е грижила и продължава да се грижи. Когато е посветила живота си на това да ни обича. Не, тогава вече не е никак страшно.

Довечера с баба ми ще си кажем наздраве, тя няма да ме гледа в очите и аз ще й направя забележка. Ей така, с намигване, защото това си е наша закачка. После ще пием за дългия и стойностен живот, и за най-добрия човек, когото познавам. За жената на моя живот.