В лапите на постморската депресия

| от Евелина Бонева |

Бедното море едва ли подозира с колко очаквания е натоварено и колко много се изисква от него. Докато кротко люлее вълните си или гневно ги блъска в брега, хиляди хора разчитат на него – да бъде тихо, гостоприемно, да няма бури, нито ями, да има чисти плажове и бели пясъци, пък и да носи удоволствие, кеф, танци, песни, любов, почивка. Е да, ама морето не винаги е удоволствие, кеф, танци, песни, любов и почивка. На морето човек може да случи на дъждовно време, на кавги с партньора, на дразнения от роднини, на дразнещи съ-морски хора, на вируси и цистит т.н.

Но ако все пак тази година са надделяли хубавите, семпли неща – солта по езика от разпенена вълна, хлад под тополи, интересна книга на изолирана дюна, Бургаско на бар с готина музика, медитативно взиране в плувка, закачана от леките речни вълнички т.н., ще разберете как попаднах в лапите на постморската депресия.

След десет дни без вируси, скандали и суета, които често ме сполитат на морето, дойде времето да се върна в любимата ми родна София. Събирането на багажа от къмпинг е тежка и ненавистна задача, способна да сломи и най-позитивното сърце. Сгъването на палатките изисква инженерно образование, ръцете ми се изжулват от вадене на метални колчета, полуизразходени сапуни и душ гелове се подаряват на оставащите къмпингари, набутването на мръсните дрехи по саковете е придружено от обилно потене в 50-те градуса на палатката по обяд. След няколко часа, всичко свършва и онова, което е било мой дом, макар и за по-малко от две седмици, се е побрало в колата, а на негово място зеят само пясъчни насипи от укрепването на палатките.

Планирам да тръгнем по обяд, за да пътуваме спокойно. Успяваме да тръгнем в 18 и 30ч. Задръстването преди Бургас сломява и последната ми надежда за бързо пътуване. Шофирам до София и с всеки километър дишам по-трудно, защото водата е все по-далеч, а бетонът – все по-близо.

Късно вечерта вече влизам в София, където зловещо ухилени ме посрещат 50-те ремонта, през които лавирам докато стигна до вкъщи. Хайде добре дошли.

На пет минути от колапса от преумора, качваме саковете, душовете, тентите и всъдехода с дистанционно на 36-годишния ми приятел до третия етаж. Първата радостна новина е, че котката е жива. Оттам нататък – нищо хубаво. Апаратаментът ни е само 85 квадрата, което сравнено с хилядите квадрати, на които съм живяла допреди няколко часа, е клаустрофобична кутийка. Орхидеята ми е мъртва, доматите на балкона са изгнили, а котката е смъкнала част от дивана в знак на протест. Битът ме залива като цунами и докато мръсното бельо ме вика като недоволно бебе, което иска да влезе в пералнята, душата ми иска да се превърне в морска пяна. Ноктите ми са като на занемарен Робинзон Крузо, но нямам пари за маникюр, тъй като последните са отишли са хепи пуканки малко след Пловдив.

През следващите два дни не става по-добре. И докато седя вкъщи, борейки депресивния епизод с „Есен в Ню Йорк” по bTV Cinema, ми хрумват следните съвети за онези, които ще попаднат в същата ситуация:

1. Не отделяйте на прането повече от половин ден.

2. Заминете някъде още деня след пристигането ви от морето. На село, на Рилските езера, на Витоша.

3. Вижте се с приятели, които не са били на море, а няма и да ходят. Когато Вуте е по-зле, ние винаги сме по-добре.

4. Мислете отрицателно. Не знаем замисъла на Вселената. Може би ако бяхте останали на морето още един ден, щяхте да попаднете на развалени миди или да ви ужили стършел. Всяко зло за добро.

5. Взимайте си дълги, топли душове в красивата ви баня, в която няма никаква форма на живот, за разлика от повечето морски бани.

 
 


Повече информация Виж всички