Между Франкфурт и София: избор на сърцето

| от Маргарита Гарова |

Преди доста време, в един доста по-идеалистичен и наивен период от живота си, копнеех за емиграция в някоя добре уредена, „западна“ страна.

Причините в никакъв случай не бяха свързани с желание за битов комфорт и по-високи доходи. Моята чистосърдечна убеденост беше, че „там“, в онова по-развито културно пространство, обществата са по-интелигентни, по-съвършени, цари толерантност, разделно събиране на отпадъци и въобще са налице всички белези на цивилизационен прогрес.
И ако е вярна приказката, че повече се плаче заради сбъднати мечти, а не обратното, то моята взе, че се сбъдна. И да, плаках.

След като приключи едногодишната ми магистратура в Кралския колеж в Лондон, новата ми работа ме отведе във Франкфурт, където живях, пардон, съществувах, точно година и половина.

В името на справедливостта трябва да отбележа че Франкфурт не е никак лош град – високо качество на живот, изключително добре уреден транспорт, маниакално поддържани и фризирани зелени площи, сгради и офиси от бъдещето. Такова беше и новото ми работно място – огромен, приличащ на контролна кула, небостъргач, в неловка близост до класическата сграда на Старата опера.

Първите седмици минаха в опиянение, и с очите на прясно влюбен, който не може да се нагледа на обекта на чувствата си, изпадах в кравешки възторг при вида на най-банални неща – плавно спиращи в страхопочитание автомобили на десет метра от пешеходната пътека, спретнати двойки възрастни хора, хванати под ръка, наметнати в скъпи шлифери в цвят „яйчена черупка“, майки с по три, четири и повече деца, които пазаруват био зеленчуци в промишлени количества, прилежно сложени в големи хартиени пликове…

Ах, колко е чистичко, измитичко, лъснатко, полиранко, и как всички са толкова спретнати, атлетични, красиви и добре ухаещи! Подреденост, симетрия, геометрия – може ли да има по-сигурна гаранция за добър живот?! И аз щях да живея на подобно място!

По-късно, след като първоначалната еуфория попремина, разбрах че тези предимства на Франкфурт са всъщност и негов най-голям недостатък. Перфектността създаваше усещане за стерилна среда, за хирургическа зала, през която преминава всяко дребно несъвършенство и излиза, оперирано от недостатъци.

Франкфурт не дразни, не ядосва, не предизвиква, но и не вълнува, не трогва, не разтърсва. Няма за какво да мислиш и за какво да се загрижиш, защото всичко вече е измислено и всичко вече е предварително обгрижено. Нямаше противни, грозни гледки, но и величие нямаше.

С подредеността и реда се свиква много бързо, и след като естествено поисках още (защото в края на краищата, всички жени искаме още и още, нали) се оказа, че друго няма. Моят любим, в който се бях влюбила безпаметно, се оказа чудесен на хартия, но напълно безстрастен, безжизнен и дистанциран на практика.

Всичко, на което се радвах детински в началото, придоби отрицателен знак. Спокойствието се оказа зловеща тишина, високият стандарт – лицемерно, студено богатство, правилните редици от къщи – в символ на безличие и липса на физиономия, а контролната кула, в която работех –изсмукано от въздух пространство, населено с корпоративни зомбита.

И кучешка самота.

Имаше нещо крайно делнично, коректно, банално и повърхностно в разговорите между хората. Всеки опит да зачекна някоя по-дълбока и лична тема, от тази за аспержите в салатата ми или новия епизод на „Следващия топ модел на Германия“, се посрещаше с дефанзивни реакции и мигновено отдръпване. Сякаш хората се страхуваха да влязат в дълбоките води на личните теми и не желаеха да се разкрият. Защото разкриването в един смислен, задушевен и откровен разговор изважда наяве и нашите слабости. А в деловата атмосфера на Франкфурт последното нещо, което искаш хората да разберат за теб, е че имаш такива.

Спомних си с умиление и тъга за разговорите с приятели в България. Често границата между разговор и спор беше доста размита, откровенията преминаваха в споделяне на неприлични тайни, но имаше съпричастие и съучастие. А най-хубавото беше онова много специфично, почти триумфално чувство, когато в такъв разговор достигнете заедно до някакви си ваши, лични прозрения за живота, света и хората. Сякаш сте разгадали вселенска тайна и с това ново знание сте готови да се изправите с нови сили срещу света.

Ето тази откровена, присмехулна, приземяваща и действаща като коректив приятелска среда ми липсваше най-много във Франкфурт. Но в град, в който нямаше срещу какво човек да осъществи бунта си, нямаше как и да има такава среда. Градът беше бежов и по еснафски благоприличен, такива бяха и хората.

Никога преди това не си бях давала сметка за връзката между човек и град, за това че тази връзка е по-жива и по-органична, отколкото си мислим.

Че липсата на химия между човека и града е досущ като липсата на химия в една връзка. Това е главният компонент, фундаментът, върху който поставяме всички по-нататъшни градивни елементи.

Не изчаках да стигна до дъното на екзистенциалната самота, чак толкова мазохистично не съм устроена. Веднага след като разбрах кой е моят истински любим (град), този, който ме вълнува на клетъчно ниво, се завърнах в моята София, при моята среда. Опърпана и несъвършена, ощърбена и олющена, но и толкова жива, прелестна, с нейните градски чешити, декадентско очарование, хаос и лудост.

Две години по-късно, аз съм все още щастливо обвързана с моя чаровен и несъвършен град.

Изглежда, че между нас има химия.

 
 


Повече информация Виж всички