Коледно писмо за новата година

| от Рая Майер |

Шшшшшшттт, тихо, сърцето ти иска нещо да каже … туп-туп, туп-туп, туп-туп

Звучи ти познато, нали?! Да, сърцето ти да иска да каже нещо! Всеки ден, иска да каже нещо, а ти вслушваш ли се в него достатъчно?

Сърцето иска да говори за любов.

Някъде преди обед е, дата е 25 декември, ние четиримата пътуваме в колата към любими хора, за да прекараме малко безценно време заедно на този светъл семеен празник. Някъде между два завоя от задната седалка се чува гласчето на Алис (която сега е на 2 годинки):

– Мамо – казва ясно и силно звънкото й гласче.

– Да, Алисче – отвръщам аз.

– Аз теб любичам те! – казва спокойно, категорично и с усмивка в гласа Алис.

– И аз много те обичам, моето момиче! – отвръщам аз стоплена от това прекрасно и неочаквано откровение.

– Татко! – чувам отново звънкото гласче на Алис

… не е трудно да се досетиш, какво последва, а после… “Бобчо!” – казва отново малкото ни момиче.

Ей така, между два завоя, без повод, без причина, без цел, чисто, истинско и по детски. Любичам те.

Думичка, обединяваща любов и обичам. Сякаш, за да опише чувството още по-силни, сякаш обичам или любов не е достатъчно, затова ни трябва  „Любичам те“! И се замислих, защо не си казваме по-често нещата, които сърцата ни шептят, ей така между два завоя. Защо не разкриваме по-често сърцата и душите си? Защо не даваме достатъчно гласност на чистите и красиви емоции, които живеят в сърцата ни? Или пък ти може би даваш, ако е така, БРАВО! Значи се вслушваш в сърцето си. Аз искам да вярвам, че ще мога да оставям сърцето си да говори по-често.

Сърцето иска и да мечтае! Мечтите – силните, истинските, неподправените, чистите, сбъднатите и несбъднатите. Никога няма да забравя деня, в който за първи път осъзнато сбъдвах нечия мечта. Чувството е толкова специално! Тъкмо бях навършила 18 и баща ми ми се обади с една молба – да сбъднем една мечта. Много необичайно обаждане! Аз му отвърнах: “Разбира се, стига да е по силите ми, бих го направила с най-голямо удоволствие!”

– То всъщност, само ти можеш да го направиш – отговори баща ми.

И тогава ми разказа за една стара история. Баща ми (все още на 16 по онова време) си говорел с неговия баща, моя дядо. Питал го за какво мечтае. И дядо ми му споделил: „искам един ден да имам внучка, тя да стане на 18 и да ни заведе майка ти и мене на кино в “Димитър Благоев”.” Точно пред това кино той се беше запознал с баба ми. Повече никога не говорили за това. Но баща ми така и не забравил този разговор и 30 години по-късно се обади на мен.

Аз разбира се бях изключително горда, че имам възможността да сбъдна една мечта. Обадих се на дядо и баба, поканих ги на кино, “Димитър Благоев” по това време се казваше вече “Европа Палас” (това кино вече не съществува, то беше в центъра на София на ъгъла на Алабин и Графа). В тази седмица даваха Ерин Брокович. Баба си беше забравила очилата и аз й четях през целия филм. От време на време тя се включваше с някоя реплика: “мръсници”, “измамници” и т.н. скоро се превърнахме в атракцията на салона. От време на време погледът ми се срещаше с този на дядо. Той не гледаше филма, а мен и баба. Очите му блестяха като на 3 годишно дете на Коледа. Истинска, чиста и неподправена емоция. Не знам дали той си спомняше за тази своя мечта, знам само че беше дяволски щастлив.

И така замислена за това, колко е хубаво да казваме “любичам те” между два завоя. Да правим делниците и обикновените дни специални. Да сготвим любимата вечеря, да извадим красивите салфетки и чиниите за гости, да запалим много свещи на масата, в сряда вечер, просто защото семейството е заедно и това е толкова специално, колкото не би могло да бъде повече.

Искам 2019-та да е годината с най-много сбъднати мечти – за всички, за семейството ми, за приятелите ми, за всички хора, на които имам щастието да се усмихвам. Нека сбъдваме нашите и чуждите мечти. Нека има повече сбъднати мечти и повече делници, превърнати в празници.

Споделих ти тези две много лични истории, защото вярвам в любичам те между два завоя и защото вярвам, че можем да сбъдваме не само своите, но и мечтите на другите. Защото вярвам, че трябва да си разказваме красиви неща, за да можем да виждаме повече красота и пъстрота и по-малко сивота, злоба и лошотия.