Ако ти е скучно, иди на опера с баба си

| от Евелина Бонева |

Преди известно време баба ми реши, че харесва опера. Купи си „Книга за операта“ от Любомир Сагаев, взе да чете текстовете в нея и често да ходи до онази сграда, заключена между баира на Раковски, Врабча и Дондуков, която посещават само редките екземпляри на софийската интелигенция.

Тъй като баба ми е жена, която обича да ходи по вили извън столицата, да се вози на стоп и да бере коприва с голи ръце на лунна светлина, залитането й към операта не беше съвсем неочаквано. За да подкрепя нейния културен стремеж, я придружих на прожекцията на „Мадам Бътърфлай“ в Cinema City, където се излъчват опери от Ню Йорк-ската Metropolitan Opera.

С влизането в мола, след неистово бързане, започвам да се чувствам като победител, тъй като съм пристигнала точно навреме и няма да отнеса критични погледи. На входа се оказва, че съм забравила билета за паркинга в колата и пред притеснените погледи на баба ми и приятелките й, хуквам да го донеса бързо, преди мадам Бътърфлай да е започнала да пее. Касиерката щраква печат на билета и с видимо презрение ме пита: „Вие за операта ли сте?“. „Да“, отговарям аз с леко смущение и най-после влизам в киното. Бабите ме чакат и вече са леко гневни, но аз се правя, че не забелязвам и отивам да си взема пуканки. Баба ми се затичва след мен и крещи „Спри!“.

Спирам и виждам, че бърка в чантата си с настървение. „Имам пари, не се притеснявай, ще взема и за теб“, казвам аз благородно и отново се запътвам към ъгъла с храната. „НЕ!“, изкрещява баба отново. Доближава се до мен и ми пъха в ръката сандвич, увит в салфетка и найлон. „По-добре изяж това, с марулка и маслини е“, казва тя и ми намига съучастнически. Поглеждам сандвича с върховно пренебрежение и заявявам, че не е възпитано в киното да се внася храна отвън, след което се отправям към пуканките.

Питам за цената на средните и на малките, след което с важна физиономия заявявам на жената зад мен да поръчва, защото трябва да помисля кои да взема. След внимателно претърсване на предзаплатния ми портфейл, установявам, че парите няма да ми стигнат нито за средни, нито за малки пуканки, обръщам се към продавачката, правя погнусена физиономия сякаш току що съм разбрала, че пуканките са джънк и не бих докоснала такова нещо с езика си, и се отправям към залата.

За съжаление, баба ми и приятелките й вече са се шмугнали в залата, заедно с билетите, и нямам никаква представа в коя зала да вляза. Наоколо не се виждат хората в червени униформи, които насочват заблудените. Опитвам в зала номер 2: вътре всички хрупат пуканки и са заети само задните редове, предимно от младежи. Не е това. Пробвам със зала 4. В този момент оттам потича обилен и усмихнат човекопоток, който ме помита обратно във фоайето.

Очевидно някакъв смешен филм току що е свършил и хората излизат в приповдигнато настроение и глуповати усмивки. Аз обаче трябва спешно да намеря залата с операта. Бухвам се в зала 7 и …Voila! Пълен салон, в който средната възраст е около 77г. Предпоследният и последният ред са празни, но за сметка на това по първите редове е фрашкано. В гръдния ми кош пламва надежда баба ми да е взела билети на някой по-заден ред, за да мога да виждам нещо различно от пикселите по екрана и да си тръгна от салона без астигматизъм.

На втори ред сме. Рекламите точно свършват, баба Ваня се разправя с уредника за климатика, който духал твърде студено, а аз се потя и се оглеждам. Тъй като умирам от глад, решавам да изчакам да изгасят светлините и все пак да изям сандвича, който се оказва удивително вкусен, но освен маруля, май има и лук. Докато ровя за дъвки, „Мадам Бътърфлай“ започва.

Още докато Ф.Б. Пинкертон възпява своето увлечение към 15-годишната Чо-Чо-сан, около нас настава суетня. Бабите започват да вадят тапи за уши и да ги пъхат в ушите си, защото музиката била твърде силна. Никой не ми беше казал, че на опера в кино се ходи с тапи за уши и започвам да се притеснявам какво ли ме очаква. Баба ми също е смела и не носи тапи, но след няколко стоически минути в слушане на сопрана на гейшата, нервно накъсва една салфетка, прави си топчета и ги поставя върху тъпанчетата си. Предлага и на мен, но отказвам. Астигматизмът ми е достатъчен, не искам да си тръгна и с хартия на великденски зайци в ушния канал.

Първо действие минава добре. Чо-чо-сан и капитанът се женят и са щастливи. Щастието им се опява продължително и шумно от прислужницата на Бътърфлай, американския консул, посредника Горо, имперския комисар, майката на Чо-чо-сан и самите влюбени. Точно задремвам в блаженство и настъпва антракт. Пуканките се въртят в мислите ми, обвити в неонова светлина с мигащ надпис: „Искам ги“.

След кратка вътрешна борба, срам не срам, искам на баба ми 1лв. , за да си взема пуканки.
Второ действие също започва добре. Публиката е пооредяла, но аз имам пуканки, а чисто голата емоция на сцената се е сменила от неопетнено щастие към неопетнена мъка. Бътърфлай и прислужницата й, Леко облаче, с вид на сумистка, възпяват своята горест от заминаването на капитан Пинкертон. Вторият антракт идва като глътка рилски въздух след посещение в наскоро взривена въглищна мина.

Още една част от хората се изнасят. Операта не е изкуство за всеки. В трето действие всички страдат шумно и обилно и съм сигурна, че не съм единствената в залата, която ще приветства харакирито на мадам Бътърфлай. Докато Леко облаче изпълнява 10-минутна ария с репликата „О, духове на моите предци“, на сцената се появява сина на Чо-чо-сан, когото тя е родила след заминаването на капитана и за чието съществуване той не подозира. Детето е марионетка, взета назаем от екипа на „Убийствен пъзел“, която се управлява от трима диментори с бурки чрез дръжка в задния лоб на мозъка. Чо-чо-сан грижливо сади Едипов комплекс в психиката на куклата, галейки я по черепа, подобен по размер и форма с този на E.T. и като цяло страда. Страданието й достига пика си в момента, в който 80% от публиката вече не й желае доброто и кулминира в копняното от всички сепуко.

Тръгваме си от кино операта със смесени чувства. Ушите ни пищят, душите ни са смутени от това, че сме станали воайори на разпада на една жена, а съвестта ни ломоти, че не бива да сме недоволни или насмешливи, тъй като нито музиката на Пучини, нито либретото на Луиджи Илика и Джузепе Джакоза го заслужават. Да не говорим за огромния, къртовски труд и талант на артистите.

В крайна сметка, баба ми вади салфетките от ушите си, намига ми и казва: „В неделя ще ходим на сладкарница в Симеоново“. Харесва ми.

 
 


Повече информация Виж всички