Идиоти на асансьора

| от Мила Милена | |

Хората изследват черните дупки в Космоса, изучават връзката между пластмасите и промените в климата, мерят колко тежи душата на човека, а една група българи в мола не могат да си извикат асансьора. Не се шегувам, тези хора нямат никаква представят как да се справят с две копчета. Това не е ядрена централа, не е космическа совалка, дори не е самоуправляващ се автомобил. Това е тъп асансьор, който се вози ту надолу, ту нагоре.

Събота, централен софийски мол. Събрали сме се стабилна група от 10-12 човека – елита на София, техните близки роднини от Каспичан, и още няколко случайно попаднали. Декември е, Коледа идва и коледният дух казва на целокупното население, че трябва да изхарчи една торба пари, за да има мир във фамилията. А ние просто се връщаме от кино, което не означава, че пак няма да паднем жертва на коледния дух, само дето сме отложили удоволствието за последния момент. Едните сме нагоре, другите се надолу. Понеже сме към паркинга Ниво -3 и натискаме стрелката надолу. Доближават ни две девойки, маникюрът не едната посяга към двете копчета и натиска това за нагоре. Въобще не сме убедени, че това им е посоката, но вече е късно за излишни разговори – копчето е натиснато. Асансьор Номер 2, в непосредствена близост до нас, бива нападнат от млад мъж, с жена и бебе в количка. Мъжът натиска и двете копчета едновременно. После повтаря движението няколко пъти, въпреки че копчетата са индикирали приета команда и светят в червено, но мъжът явно не им вярва.

За късмет първи идва асансьор номер 3. Долната стрелката над вратите визуализира посоката на движение – а именно категорично надолу. Тъй като това напълно съвпада с плана ни, правим няколко крачки встрани, с идеята да се качим. Пред нас обаче застава младо семейство с количка и започва разговор с хората от кабинката. “Накъде сте?”, – пита мъжът. От кабинката казват: “Надолу”. “Видя ли, бе!”, обръща се той ядосан към жена си, а тя го побутва и му казва “Влизай, влизай, то като е надолу после нали ще се качИ и нагоре”. И се бутат всичките вътре. Решаваме, че няма какво да чакаме и тръгваме с ескалаторите. Там разбираме, че тия от мола не се возят с метрото и никога не са и чували за дясно стоене. Освен това очевидно има някакво неписано правило, че щом си на мол, значи бърза работа нямаш.

На другия ден вечеряме с приятели и им разказваме: “Снощи гледахме “Бохемска рапсодия” в мол X!” (Между другото този филм е от филмите, които трябва да се гледат, каквото и да ви казват кино ревюта.) А нашите приятели отговарят: “И ние, само че в мол Y.” Думата мол веднага натиска копчето на спомена от предишния ден и вади в съзнанието ни сценката с асансьора. Набързо разказваме за неуспешното ни возене, при което събеседниците ни прихват от смях и почват да се бутат с лакти. Картината явно им е позната. Mол Y, същият ден, по същото време. Сцената е аналогична до степен, че приятелите ни са се хванали на бас дали тия дето ей сега са се набутали надолу, няма да ги срещнат пак за нагоре. И факт, срещат ги! Смешно е, но повече е тъжно.

Новината, че някакви хора са толкова функционално неграмотни, че не могат нито да отгатнат, нито да зададат посоката на един асансьор, е просто покъртителна. Тези хора работят нещо, може би управляват хора или процеси, възпитават деца, карат коли, ползват смартфони. Просто си мисля, ако смартфоните можеха да говорят… После отварям учебника на дъщеря ми, която е 4 -ти клас. Мирише ми на гордост и патриотизъм. Велик народ, велика история, страшно минало… А бъдещето? Какво бъдеще ни чака, ако просто натискаме хаотично бутони и се бутаме без цел и посока. Как 30 годишни, възрастни хора не знаят, че стрелката надолу е за надолу, а стрелката нагоре – за нагоре? Как гласуват, как взимат информирани решения, откъде се информират? Или просто се бутат с останалите и все ще стигнат.

 
 


Повече информация Виж всички