Зимата на нашето недоволство

| от Розалия Благоева |


„Децата губят учебен материал!“ и „Има страшно много болни“.

Това са любимите фрази на майките всяка зима, незавимо дали става въпрос за невероятно коварен грип или за супер свръх сибирски кучи студ. Бащите, от своя страна, предпочитат да наблягат на факта, че „Абе ние сме играли часове наред в еднометрови преспи, бе“ и „Нямаше такива работи едно време. Не.“

Може би. Малките момичета носят специални клинове и чорапогащници, момчетата обаче не им отстъпват, като се почне от агнешките стелки в ботушите и се свърши с шапки, от които се виждат само очите. Пият се витамини и минерали поне два пъти в годината, хомеопатичните и билковите препарати заемат цяла отделна аптечка. Родителите се запасяват превантивно с лекарства и следят стриктно изявленията на епидемиолози и синоптици. Всеки смартфон ще ви покаже колко градуса е навън сега, точно в този момент, а ние сме закупили пуловери и полари по схема, на промоция, още преди месеци, така че категорично нито снегът, нито дъждът могат да ни изненадат.

И все пак в четвъртък вечер от спящото дете се чува леко „къх-къх-къх“. Може би се е задавило със слюнка, жив човек е, за Бога! В петък следобед, в зората на на уикенда, подскача жизнено, а носът му тече като река. Последен шанс за изпиване на чаша (и половина) вино що-годе с настроение. На другия ден, събота, в 07.30 часа, наследникът (още по-забавно е, ако разполагате с повече деца) е с температура, болки в гърлото и често рев.

Необходима е спокойна и трезва мобилизация, преценка на кадърността на дежурния лекар в спешния център, освежаващ крос до кварталната аптека за нови и непознати лекарства, замерване на стайната температура, проветряване и изваждане на свежи одеяла от гардероба. „Ти си го/я/ги изнежила“ – задължителна реплика на бащата. Обаждате се на приятелката: „Ние сме с температура, какво да ти кажа, няма да дойдем, весел рожден ден ви желаем“. „Ние“ в случая е казано на място, всяка търпелива жена с опит знае, че най-късно до неделя следобед бащата, играл в еднометрови преспи преди има-няма 30 години, ще бъде повален от същия вирус.

В понеделник – пред кабинета на педиатъра, преглед, извинителна бележка, болничен лист. Нищо сериозно, гледайте се вкъщи няколко дни. И така, животът продължава. От октомври до март. Включително.

Разбира се, дори в ерата на динозаврите не сме играли безброй часове в еднометрови преспи. Ръкавиците пропускаха, панталоните се мокреха и не след дълго се прибирахме посинели и с течащи носове, поне за стопляне и преобличане. Синтетични витамини не се намираха, но по Нова година имахме шанса да сме близо до природата с цитрусови плодове, а и се радвахме на кисело зеле в изобилие. Някои боледуваха до спукване, други – не.

Лекарите от 70-те, 80-те, пък и 90-те години предписваха антибиотици със забележително усърдие, в чакалнята на детското отделение в поликлиниката имаше фигурки на Патето Яки и Уди Кълвача. Помним ги добре. Щастливи години! Морската сол, ракията, оцетът и лайката вмирисваха зимните месеци, дървените ваканции бяха в реда на нещата, а учителите не знаеха нищо за делегирани бюджети и съответно не даваха пет пари за връзката между третата сливица и детската психика.

И сега, докато се отдаваме на носталгия, къде е детето днес?

Ами най-вероятно, тъй като е здраво, ако вече е свършило учебните часове, е на занималня – великолепна частна занималня, на пет минути от училището. Може и занималнята в самото училище – не знам колко плащат на госпожата, но е страхотен педагог и на децата просто не им се тръгва оттам. В сряда и петък е на английски, в четвъртък вечер е на френски, училището предлага хип-хоп и народни танци, в понеделник е на айкидо (изгражда характер и служи за самоотбрана), а в неделя, докато ние сме в мола, учи холандски в един много уютен апартамент в центъра, самата преподавателка е завършила в Хага и е известен преводач. Пет деца са в групата. Ходим с метрото, защото ни е най-удобно. Да, много му харесва. Разбира се.

Общото между всички тези прекрасни занимания е, че се провеждат в затворени помещения, в компанията на други деца (ах, тази социализация!), през изобилстващия с вируси есенно-зимен сезон. Училище и детска градина, умножени по две. Или три. Подобна програма навремето категорично би разболявала повече и нас, и митичните ни баби и дядовци с челично здраве и живот, близо до природата. Всеки лекар, уви, ще потвърди, че човешката физиология не би могла да еволюира толкова категорично за трийсетина години.

Децата боледуват, защото… са деца. Майките не са мъченици с клето настояще, бащите не са главатари с буйно минало.

Вярно, преди години малките ученици се разхождаха с провесени на вратовете ключове и, здрави или болни, се гледаха сами през по-голямата част от деня. Още по-вярно е, че днес разговорите с шефове и колеги по повод поредния болничен оставят кофти вкус.

Шансът за позитивна емоция в зимния период често клони към абсолютната нула. Понякога си мечтаем да върнем времето, законите и нравите назад – когато децата излизаха сами с шейните, а майките и бащите им се радваха кротко и предано от прозореца на кухнята. Днес някой трябва да изтегли късата клечка и да подскача край заледената писта в кварталната градинка, крещейки „Давай да се прибираме, замръзнаха ми краката, а ти миналата седмица беше със спазъм!“, докато дребосъкът лети по склона, крещи с всичка сила и очевидно диша през устата. При минусови температури и сравнително често боледуване може би ще има последствия.

Примирете се. Лекарят не препоръчва нищо. Ще му мине. На вас също.