Днес носът ми е голям, утре гърдите са ми малки…

| от Лилия Огнянова |

В природата на жените е вплетено тънкото изкуство винаги да има за какво да се притесняват или мрънкат.

Да, точно така, това е изкуство, защото не е лесно при пълен гардероб да се тръшкаш, че нямаш какво да облечеш, както и да изпаднеш в истерия и да звъниш поред на всичките си приятелки и през сълзи да обясняваш как „той не ме обича вече, сигурно си има друга“, само защото не ти е отговорил още на съобщенията в месинджъра.

Абсолютна дарба е да можеш да се притесняваш за 20 различни неща едновременно и да продължаваш да съществуваш успешно в този живот.

Мисля, че всички жени биха се съгласили, че най-честото нещо, за което се шашкаме, тръшкаме и угнетяваме е тялото. И за да съм по-точна – отделни части от него.

Всичко започва докато се гримирам. Установявам, че носът май ми е по-голям от нужното. Мисля, че имам и лека гърбица.

„УЖАС! Всички го виждат!!!“

В следващите две седмици страдам и търся из интернет колко ще ми излезе, ако го оправя оперативно и какви са рисковете. Това, разбира се, е до момента, в който не се вглеждам в гърдите си и не оставам потресена от това колко малки са те всъщност.

„Може би вместо носа, трябва първо да инвестирам в гърдите…“

До края на другия месец оглеждам бюста на абсолютно всяка жена, на която по попадам на улицата или в онлайн пространството и се мислено  се сравнявам с нея, опитвам се да преценя дали наистина гърдите ми са плашещо малки или мога да продължа да съществувам нормално и с този размер на чашката.

В една щастлива сутрин обаче като гръм от ясно небе ми идва прозрението, че краката ми са къси! Убедена съм, че съм трътлеста и не спирам да се гъзурча пред огледалото, за да се опитам да разбера изглеждам ли добре или никога повече не трябва да си позволявам да се показвам пред хора на нещо по-различно от високи токчета.

Така, в огорчение и страдание прекарвам няколко седмици, когато отново оглеждам всички жени по улицата, в желанието си да преценя дали торсът им е прекалено голям или краката са им дълги.

Това състояние на колебание за външния си вид и цялостна анатомия е с мен от тийнейджърските години насам и към момента не съм намерила начин да се „излекувам“ на 100% от него.

Единственото, което ми помага, е самото осъзнаване за проблема ми. Тоест, когато започна да се притеснявам, че устните ми са прекалено тънки и изглеждам ужасно на снимки, то си напомням, че това е моментно състояние, което ще премине след известно време.

Както когато си болен от грип – лошо ти е, страдаш, пиеш лекарства и се тръшкаш, но знаеш, че е временно и скоро ще ти мине.

А другото, което също понякога ми помага, е да махна с ръка и да си кажа, че няма перфектни хора. За този метод се изисква доста повече философска нагласа и непукизъм, с който невинаги разполагам, но се осланям на максимата, че ако си повториш 100 пъти нещо, ще започнеш сам да си вярваш.

А вие как се справяте с моментите на несигурност?

 
 


Повече информация Виж всички