Шок и ужас в сватбения ден

| от Евелина Бонева |

Денят трябваше да започне обещаващо. Като най-хубавия ден в живота ми. Поне такава слава носят дни като този. За мен той започна със залпови екстрасистоли, потене и сухота в устата.

Събудих се от насилственото нахлуване на новата сутрин, която се измъкна от снощните си кални кецове с хистеричен вик и ме срита по клепачите със силен повей на вятъра, който се шмугна през отворената капандура и захапа отвитите пръсти на краката ми.

Разбира се, се събуждах половин час след като вече трябваше да съм на крак и на вратата вече се звънеше. Гримьорът. Докато си изчегъртам гурелите, човекът вече беше заел позиция и очаквателно ме гледаше, въоръжен с грамадна четка за нанасяне на фон дьо тен, пудра и каквото още слагат гримьорите, за да превърнат нормалните жени с техните бенки, пори и мустаци в принцеси.

Час по-късно вече бях принцеса, поне в лицето. Фризьорката застъпи и започна обиграно да ме скубе с уверени движения, които предвещаваха, че скоро ще приличам на едно 21-ви век-овно копие на Грейс Кели.

Докато успея да се измъкна от клопката й минаха още два часа, в стаята започнаха да нахлуват първите момичета с рокли в прасковенорозово, а от огледалото учудващо ме гледаше не Грейс Кели, а нещо средно между клоуна Пениуайз и степфордска съпруга с неестествено опънато лице.

С първите чаши просеко в късните часове на септемврийската сутрин еуфорията наоколо започна да вдига градуса с опасно бързи темпове. Навсякъде се щураха хора в сака и рокли, някакви жени изнасяха саксии с цветя, върху които се мъдреха пластмасови пеперуди, майка ми даваше разпореждания на висок глас, а шаферките се опитваха да си направят букети, ръсейки цветя навсякъде.

Докато се усетя, пред вратата се беше скупчил шумен народ, който се опитваше да нахлуе в апартамента. Честно казано, в този момент предпочитах да залостя проклетата врата и да се мушна под одеялото с „Трима души в една лодка без да броим кучето“.

Но пътят назад беше безмилостно откъснат още с произнасянето на насметеното ми „ДА! Ще се омъжа за теб!“ и няколко минути по-късно бях в една стая с две от шаферките, които нервно набутваха тялото ми в огромна, тежка рокля с корсет и обръч в цвят „айвъри“.

Следващите часове се изнизаха бързо. Бъдещият ми съпруг влезе в хола, с блеснало лице и лъскав костюм, шаферките пиеха шампанско на екс, гостите шушукаха възбудено, а от коридора се чуваха възгласи „Горчиво“.

Преди да изляза от входа още веднъж хвърлих поглед към огледалото, очаквайки да съзра нежна Рапунцел със замечтани искри в зениците, но вместо това видях нелепо чучело, наденато в грамадна булчинска рокля. Лицето на непознатата беше изплашено и вероятно щеше да бъде бледо, ако не бяха усилията на гримьора, успял да положи отгоре му маска, способна да накара всяка себеуважаваща се мумия да се засрами от румените си бузи.

Църковната церемония премина под знака на кататонния ступор. Докато гостите вероятно са били просто отегчени, аз неистово се опитвах да слушам попа, който ме убеждаваше, че трябва да бъда вярна съпруга на мъжа, който стои до мен. Уви, изобщо нямах време да обмислям потенциалната си вярност, тъй като обувките ме стягаха, роклята ми тежеше, а по челото ми, точно по средата на фон дьо теновата маска, започваше да се стича издайнически ручей пот.

След 40 минути, усещащи се като 4 часа и 40 минути, излязох от църквата под съпровода на камбани и малки шаферки, хвърлящи обезглавени цветя и ориз със стотинки, увити в тюл. Изглеждах като най-щастливото момиче на света. Последва вълнуваща фотосесия. Когато фотографът ми подаде изкуствен пистолет и ме помоли да застана в поза, предполагаща, че ще убия благоверния си съпруг всеки момент, реших, че е време достойно да се оттегля в тоалетната.

Ако в този момент на кратко и блажено усамотение знаех какво предстои, щях да си остана на тоалетната чиния. Само дето сватбата продължаваше, със или без булката, и ето че скоро се озовахме в градината на ресторанта, обградени от гости в състояние на хипомания. Те ни преследваха да се снимат с нас, все едно бяхме Фреди Меркюри, ненадейно попаднал във Вакарел през пролука на времево-пространствения континуум.

Няколко кратки скандала по-късно, булката, под ръка с младоженеца и заобиколена от кумовете, пристъпяше със ситни стъпчици под бялата шатра на празненството и небезизвестния сватбен марш на Менделсон.

Не се задавих с питката, която майка ми натика в устата ми и не изплюх шампанското, което трябваше да погълна на екс за наздравица, което ми даде надежда, че може би наистина предстои вълшебна нощ.

„И сегааааа, нашата прекрасна булкааааааа, за финаааааал, ще ритне менчетоооооо“, прокънтя гласа на диджея, рикоширайки в звездите на септемврийкото небе.

Засилих се за мощен шут, който да изстреля червеното или бяло цвета в космоса, предсказвайки пола на бъдещото ни дете.

В следващия момент зяпах ококорено покрива на сватбената шатра, краката ми стърчаха във въздуха, готови за гинекологичен преглед , а булчинските ми гащи с бродирани кучета се пулеха на 120-те гости, настананени по номерираните маси.

Времето спря. Докато отправях молитва да бъда прибрана в недрата на царството на Хадес и да заспя мъртвешки сън, някой вече ме вдигаше под мишниците, изправяйки ме пред суровата действителност: бях паднала на сватбата си. Пред 120 души, дошли да уважат сватбения ми ден, докато хапват пилешко руло и смучат бяло вино.

За съжаление нямах комоцио, контузио, компресио или някоя от другите черепно-мозъчни травми, които понякога съпътстват подобни падания, благодарение на степфордския кок, но за сметка на това цунами от срам ме стискаше за гърлото, правейки дишането по-трудно дори от проклетия корсет.

В следващите мигове загрижени познати тичаха към мен с новината, че вече имаме 180 гледания в Youtube, а съчувствено-развеселените им физиономии ме тикаха към бездната на ужасяващ хибрид между паник атака и пристъп на неозудан кикот. Баща ми и кумът бяха застинали в еднаква маска на неверие, майка ми гледаше изпод шапката си с поглед, издаващ надеждата й всъщност да съм осиновена, а мъжът ми пускаше неловки шеги, в опит да представи ситуацията като нещо забавно, което обаче всички трябва да забравим на секундата.

И в този момент разбрах: обичам този мъж. И ако трябва да съм откровена: Да! Искам да се омъжа за него.