Жените са уникални същества. Когато една жена забременее, в началото няма никаква представа как ще протече бременността й. Представите ни са смесица от това, което сме чували от другите, това, което сме чели и това, което сме гледали във филмите: откъслечни видения за подути глезени, повръщане върху кожената каросерия на автомобила, безумно надебеляване и мигове на безоблачно щастие тип „валяне на хипопотам в блато“.
Естествено, нито едно от тези неща не е абсолютно вярно, тъй като всяка бременност е индивидуална. При всички започва горе-долу по един и същ начин: с мисълта колко ще е яко да си имаш дете, с опитите за зачеване, с „ Уоу, бременна съм” резултата и с притесненията, прегледите, очакванията.
Оттам нататък всичко е различно. При мен, за щастие, нямаше никакви проблеми със самата бременност. Всъщност, почти никакви. Имаше проблеми с обстановката около мен. Любимата ми майчица отскоро беше с диагностицирана с рак на белия дроб . Тази ситуация обаче ще разкажа в отделен текст. През всичките месеци бях спокойна, въпреки че, ако питате съпруга ми, най-вероятно няма да е на същото мнение. Бях много ангажирана и изключително щастлива. Организмът на бременната жена сам изключва някои лоши мисли и нагласи с цел оцеляване.
И както нещата си вървяха добре, водена от идеята, че човек трябва да се грижи за себе си, особено когато носи живот, в края на 6-ти месец реших да отида на водна аеробика за бременни.
В басейна не видях други бременни жени, странно, само аз бях стърчаща напред. Почудих се дали всъщност съм попаднала на правилния курс. Да, там беше. Може би другите просто бяха в начална бременност и не им личеше. Треньорката видя, че съм във форма и явно прецени, че не е необходимо упражненията за мен да са различни от тези на останалите момичета. Изпълнявах си съчетанията стриктно, дори накрая се учудих колко съм подвижна и издръжлива.
Тръгнах си с доволна физиономия и с идеята, че за този месец за първи път съм направила нещо лично за себе си. Случайност беше, че на следващия ден имах записан час за месечния си преглед при лекаря, при когото бях избрала да раждам. Докато ме преглеждаше на видеозон, докторът ми каза „Момиче, още му е рано на детето да излиза”. „Ъ? Да излиза?“. Определено бях съгласна. Изобщо не се чувствах готова за никакво „излизане“ и не знаех защо ми говори за това.
Оказа се, че съм с доста силни контракции, на които хич не им е дошло времето. Предписаха ми лекарства и стриктно лежане вкъщи с уговорката, че ако контракциите не намалеят, ще вляза в болница. Лежах в продължение на три седмици. За щастие, всичко се оправи и се върнах към активното си ежедневие. С една идея по-умна.
Добрата страна на тревогите, които ми донесе т.нар. аеробика за бременни, беше сериозният урок, който получих. А именно, че дори всичко покрай бременността да върви като по конец, не е лошо от време на време да се замислям, че все пак нося в себе си още един живот. А с това отговорността се умножава неколкократно, защото докато аз съм пораснал човек и в една или друга степен се справям с последствията от решенията си, бебето – преди и след като се роди, разчита единствено на мен.
